Разбира се, съзнанието на Смит в момента беше далеч от всичко това. Беше си избрал една от масите отвън, на тротоара, за разлика от останалите посетители, които след поройния дъжд, който се беше изсипал само преди час, предпочитаха да не рискуват. Това го устройваше напълно — така беше по-далеч от любопитни очи и уши.
След посещението си в Генералния щаб на НАТО беше сменил униформата с цивилни дрехи — памучни панталони, карирана риза, тъмносиньо сако и спортни обувки — в случай, че му се наложи да потича. Сакото също беше много съществен елемент от облеклото му, тъй като скриваше пистолета. Не беше подбран случайно и черният шлифер, преметнат на облегалката на стола — с него щеше да се слее с мрака на нощта и с уличните сенки.
Докато отпиваше от бирата си и следеше с поглед облаците, които все още пробягваха по небето, Джон прехвърляше през ума си информацията, получена от НАТО. От досието на капитан Дариус Бонард беше успял да научи някои доста интересни факти, които Ла Порт или съзнателно беше премълчал (от солидарност с адютанта си), или просто не им отдаваше особено значение. Например това, че преди брака си с „очарователната“ французойка Бонард веднъж вече е бил женен — в Алжир. Дали междувременно е приел или не исляма, не се споменаваше, но във всеки случай беше прекарвал много от отпуските си в Алжир с жена си и нейното семейство.
Не ставаше ясно защо впоследствие се е развел, липсваха и бракоразводни документи, което беше доста странно. Джон знаеше, че за много терористи, както и за шпионите, беше характерен двойственият начин на живот — те се адаптираха бързо към новата ситуация, приспособяваха се към средата и поведението и привичките им се променяха коренно, поне на пръв поглед.
И така, Дариус Бонард, дясната ръка на заместник-главнокомандващия силите на НАТО, в момента беше изпратен по служба някъде в Южна Франция, тоест — недалеч от Толедо.
Джон замислено въртеше в ръце чашата с бира, когато спрялото от отсрещната страна на улицата такси привлече вниманието му. При вида на стройната фигура на Ранди на лицето му се появи усмивка — с конската си опашка и леките пъргави като на момиче движения, тя изглеждаше съвсем млада, не повече от двайсетгодишна. Помаха му и забърза към него, а Джон изведнъж осъзна, че вече не мислеше за София всеки път, когато я погледнеше.
— Здравей! — засия насреща му Ранди. — Какво ти е? Изглеждаш така, все едно си видял призрак…
— Къде се загуби?! — опита се да й се скара той. — Вече бях започнал да се тревожа…
— Много мило от твоя страна — засмя се Ранди. — И както се оказва, напълно излишно.
Тя седна срещу него и се огледа за келнера.
— Имай малко търпение и всичко ще ти разкажа. Току-що пристигам от Париж. Отбих се да видя Марти…
— Така ли?! Как е той?
— Отново спеше и Питър не беше успял да говори с него. Лекарят каза, че било временно влошаване на състоянието. — Сърцето й се сви, като видя как изведнъж помръкна лицето на Джон. Беше виждала това лице сурово като издялано от камък и разкривено от ярост, но сега, разстроен от новините за приятеля си, Джон изглеждаше толкова уязвим, че тя едва се сдържа да не го прегърне.
— Много е лошо, че не можем да използваме клетъчните телефони — мрачно поклати глава той. — Досега Питър щеше да ми се е обадил…
Ранди го погледна предупредително. Сервитьорът се приближаваше към масата им. Ранди си поръча бира, изчака сервитьора да се отдалечи и попита:
— А ти? Успя ли да научиш нещо ново?
— Няколко неща — отвърна Джон и й разказа за срещата си с генерал Ла Порт и подробностите от биографията на Дариус Бонард. — Ла Порт или не знае за първия брак на капитана, сключен в Алжир, или умишлено премълчава за него — завърши той. — А какви са новините при теб?
— Може би има за какво да се заловим — блеснаха очите на Ранди. Тя му разказа всичко, което беше научила от Аарон Айзъкс, като завърши с предполагаемото неразположение на доктор Акбар Сюлейман в нощта на експлозията. — Доколкото знам, подобни симптоми могат да се предизвикат по химичен път.
— При това не е кой знае колко трудно — кимна Джон. — Къде можем да открием този господин?
— Доколкото знам, още е в Париж. Имам адреса му.
— Тогава, какво чакаме?