Джон блъсна вратата с рамо, претърколи се и отново се изправи, стиснал пистолета си. Озова се очи в очи с дребничка, миловидна брюнетка, която седеше по турски на кушетката, насочила към вратата автомат „Калашников“. Двамата се гледаха втренчено. Жената очевидно беше изпаднала в шок, но не изпускаше автомата от ръцете си.
— Оставете оръжието! — нареди Джон на френски. — Веднага!
Жената изведнъж скочи и се хвърли към него, но Джон успя да избие автомата от ръцете й. После я хвана и я повлече пред себе си, докато претърсваше апартамента стая по стая.
— Къде е? — попита най-после, като опря револвера до главата й.
— Кой?
— Приятелят ти, доктор Сюлейман.
— Намери го — дръзко отвърна жената.
Джон извади от джоба си предавателя и тихо каза:
— Бил е тук преди малко, но се е измъкнал. Бъди внимателна.
Съобщението беше прието. Джон нямаше повече работа ту. Завърза жената с чаршаф за един от кухненските столове и изтича навън. Сюлейман се опитваше да се измъкне. Не биваше да го изпуснат.
Тясната уличка откъм гърба на сградата миришеше на урина и прокиснало вино. С пистолет в ръката, Ранди се взираше в тъмните прозорци на третия етаж. До нея Хаким Гата пристъпваше неспокойно от крак на крак и трепереше като лист. Двамата бяха застанали в сянката на една липа и се сливаха с мрака. В небето над главите им примигваха първите бледи звезди.
Ранди смушка Хаким с револвера си.
— Сигурен ли си, че е бил горе?
— Да, нали вече ви казах — жално отвърна момчето и нервно прокара ръка през къдриците си.
— И няма друг изход?
— Няма — почти проплака Хаким.
— Шшт! — гневно го стрелна с поглед Ранди.
Хаким снижи глас, но продължи да нарежда и да се вайка. В това време от горе отекнаха изстрели.
— Залегни!
Хаким почти се свлече на тротоара. Ранди се притаи до него, като напрягаше слух да чуе какво става вътре в сградата. След малко долетя вторият оглушителен залп, последван от трясък на разбита врата.
— Дано да не си ме излъгал, че няма друг изход! — изсъска Ранди.
— Заклевам се… — промълви Хаким, който не смееше да вдигне глава.
Ранди изведнъж наостри слух. По стълбите се чу трополене и от задната врата на сградата изхвърча мъж с пистолет в ръката. Той бързо закрачи надолу по улицата, като се озърташе.
В този момент предавателят на Ранди запращя. Тя придърпа Хаким към себе си, запуши с ръка устата му и изслуша съобщението на Джон: „Бил е тук, но се е измъкнал. Бъди внимателна.“
После тихо каза:
— Виждам го. Побързай.
Двайсет и втора глава
Мъжът забърза към ъгъла на улицата. Не искаше да тича, за да не привлича излишно вниманието, и държеше ръката с пистолета отпусната покрай тялото. Измъкваше се, но без паника. Ранди набързо се разплати с Хаким и го предупреди да остане на мястото си, докато двамата с мъжа не се отдалечат. Хаким плахо кимна — нямаше намерение да предизвиква съдбата.
Ранди се надигна и безшумно последва мъжа. В едната си ръка държеше предавателя, в другата — беретата.
Мъжът спря на ъгъла и се огледа. Ранди долепи гръб до стената и затаи дъх. Фаровете на минаващ автомобил осветиха фигурата на мъжа — беше нисък и слаб, с черна права коса до раменете и характерните за жителите на Минданао високи скули. Ранди предположи, че нямаше трийсет години. Значи това беше доктор Акбар Сюлейман. Изглеждаше притеснен не на шега. Продължи да се оглежда, но като че ли нямаше намерение да пресича улицата.
Ранди прошушна в предавателя:
— Спря. Като че ли чака някого. Опитай се да се придвижиш до улица „Комбре“ възможно най-бързо.
Миг по-късно малък черен седан „Субару“ заби спирачки пред доктор Сюлейман, задната врата се отвори, той скочи вътре и седанът рязко потегли. Ранди стигна до пресечката точно когато там спря втори автомобил, също черен — „Форд Виктория“. Едновременно с нея иззад ъгъла изскочи Джон и двамата се метнаха на задната седалка на колата.
Шофьорът даде газ и потегли в посоката, в която беше изчезнал седанът „Субару“.
— Макс засече ли седана? — задъхано попита Ранди.
— Да, бъди спокойна — отвърна шофьорът, който беше не друг, а Аарон Айзъкс, шефът на Ранди.
— Чудесно, карай след тях.
Аарон хвърли поглед назад и попита:
— Ще ни представиш ли един на друг? Предполагам, това е Смит? Или може би Хауел.
— Подполковник Джон Смит, доктор по медицина. Работи за военното разузнаване — издекламира Ранди. — А това е Аарон Айзъкс, моят шеф. Ето, вече се познавате.
Джон усети върху себе си проучващия поглед на Айзъкс. Това не го учуди — девизът на хората от ЦРУ беше „Съмнявай се във всичко“.