— Веднага идвам.
Смит още веднъж обгърна с поглед стаята. Питър беше достатъчно опитен, но все пак, ако беше успял да измъкне Марти оттук, къде можеше да го е отвел? Още повече, че Марти беше в почти безпомощно състояние… А и какво се беше случило с легионерите и с хората на МИ-6, които охраняваха стаята денонощно?
Можеше ли да се надява, че Питър и Марти са невредими и са на сигурно място? Ами ако терористите бяха успели по някакъв начин да отвлекат вниманието на охраната, за да измъкнат под носа им Питър и Марти и приятелите му вече не бяха между живите? При тази мисъл студ пропълзя по жилите му.
Трябваше незабавно да уведоми полицията, ЦРУ и Фред Клайн за случилото се. Ако Марти и Питър бяха още живи, трябваше да намери начин час по-скоро да се добере до тях.
Той прибра предавателя и пистолета и хукна надолу по стълбите. Отвън го чакаше крайслерът с включен двигател. Макс отвори вратата и Джон скочи вътре почти в движение.
Малкият черен микробус зави надясно по булевард „Сен Мишел“ и продължи на юг. Аарон го следваше от разстояние.
— Мисля, че отива към булевард „Периферик“ — предположи Ранди и повтори същото в предавателя, за да даде възможност на Джон и Макс да се ориентират. Широкият булевард „Периферик“ опасваше като обръч централната част на Париж.
— Така изглежда — кимна Аарон. Той намали малко разстоянието между форда и микробуса от страх да не ги загубят на някой завой и десетминутното преследване да се окаже на вятъра.
Микробусът беше взел доктор Акбар Сюлейман и спътника му от паркинга на хотел „Сейнт Сюлпис“ и беше потеглил толкова бързо, че не остави на Аарон и Ранди време за излишно колебание. Те го последваха незабавно, като се свързаха с Макс в движение.
Микробусът действително се беше насочил към булевард „Периферик“, където зави на запад. Ранди веднага информира Макс. Не след дълго микробусът излезе на шосе А10, но на разклона с шосе А11 не се отклони на запад към Шартър, а продължи в южна посока, към река Лоара и старинния град Орлеан.
Изминаха часове. Микробусът неочаквано сви по второкласния път Д51, който отиваше на запад, а след малко все така изненадващо продължи по тесен междуселски път, засенчен от клоните на дърветата. Нощта беше мастиленочерна, беззвездна и само благодарение на умелото шофиране на Аарон не бяха изгубили от поглед микробуса, който почти се сливаше с мрака. Няколко километра по-нататък микробусът отби в алеята, която водеше към една ферма, и Аарон удари спирачки.
Автомобилът беше скрит от шубраците и надвисналите клони и нямаше опасност да ги забележат.
Двамата с Ранди се спогледаха.
— Сега какво?
— Ще се приближим и ще наблюдаваме — и Ранди тръгна да слиза от колата.
— Не е ли по-добре да изчакаме Макс и останалите? Би трябвало вече да са наблизо.
— Ти ги изчакай. Аз ще ида да поогледам. — И въпреки протестите на Аарон Ранди изскочи от колата и се промъкна към осветената постройка, като се снишаваше зад храстите.
Това, което първоначално беше оприличила на ферма, беше по-скоро нещо като ловна хижа, тъй като наоколо се простираха гори, а откритото пространство беше съвсем малко. Този път не видя хеликоптери, но пред хижата бяха спрели два автомобила, а двама въоръжени мъже се бяха облегнали на стената в двата края на постройката.
Вътре, в осветеното помещение, разпалено жестикулираха нечии силуети. Очевидно се водеше разгорещен спор.
Изведнъж някой сложи ръка на рамото й и прошепна:
— Колко са?
— Джон?! Слава Богу! Идвате тъкмо навреме. В микробуса бяха трима, тук чакат два автомобила… вероятно ще си имаме работа с доста хора. Къде е Питър?
— Това бих искал да знам и аз — мрачно отвърна Джон и й разказа за случилото се в болницата.
Ранди прехапа устни.
— Ако терористите са били само двама и Питър се е справил с тях, вероятно е успял да отведе Марти на безопасно място, но представа нямам къде… Възможно е да е станало точно така — в края на краищата с пистолетите на онези двамата не беше стреляно, не открих празни гилзи — размишляваше Джон. — Но ако терористите са били повече, възможно е също да са използвали ножове и да са обезвредили Питър. — Той поклати угрижено глава. — Опасявам се, че може и да се е случило най-лошото…
— Джон, виж!… — трепна изведнъж Ранди и посочи към хижата.
Вратата се беше отворила и в яркия правоъгълник светлина се очерта за миг фигурата на доктор Акбар Сюлейман. Той изскочи навън, като размахваше ръце и продължаваше да спори с някого.
Думите му достигнаха до тях:
— Казвам ти, че им се измъкнах незабелязано! Няма начин да са ме проследили. Дори не знам как изобщо са ме открили!