— Има. Че са приключили с тестовете и са се уверили, че системата им функционира безотказно — глухо отвърна президентът. — И че вече са готови да направят следващия си, наистина сериозен ход. В случай, че е така и не успеем да ги спрем… Бог да ни е на помощ.
— Кога може да се очаква да нанесат удара? — изрече адмирал Броуз въпроса, който всички си задаваха.
— В рамките на четирийсет и осем часа.
В настъпилото напрегнато мълчание никой не смееше да срещне погледа на другия.
Най-после адмирал Броуз каза:
— Разбирам основанията ви за тревога, сър. Какво предлагате оттук нататък?
— Да не стоим със скръстени ръце, а да направим всичко, което е по силите ни, за да овладеем положението. Да имаме максимална готовност за отбрана, каквото и оръжие да решат да използват срещу нас — от биологично до ядрено.
Емили Пауъл-Хил вдигна изящно очертаните си вежди.
— Това все пак са група терористи, господин президент, а не световна ядрена сила. Не ги ли надценяваме малко?
— Ще ти задам само един въпрос, Емили. Готова ли си да гарантираш, че не представляват потенциална ядрена заплаха? Би ли поела този риск, като знаеш, че залогът е животът на хиляди американци, включително и на най-близките ти хора?
— Да, сър — сериозно каза тя.
— Браво. Смела жена. И смела американка. Аз обаче съм президент, Емили, и трябва да бъда предпазлив. Не бива да проявявам излишна смелост — не мога да си позволя този лукс. Не бива да рискувам на своя глава, залагайки на карта съдбата на цял народ. — Той огледа смълчаната зала и продължи: — Опасността е надвиснала над главите им, но все още имаме шанс да я спрем и би било непростимо лекомислие от наша страна да не направим всичко, което е по силите ни. Затова предлагам да се залавяме за работа.
На излизане от Овалния кабинет адмирал Броуз се позабави малко и докато останалите се разотиваха на групички и тихо обсъждаха конкретните мерки, които смятаха да предприемат, той се приближи до президента и му заговори:
— Медиите са надушили нещо, Сам, и започват да стават неспокойни. Очевидно отнякъде изтича информация. А пък и… ако над главите ни действително е надвиснала опасност, не е ли редно да уведомим пресата поне в най-общи линии, да проведем някакъв брифинг? Ако искаш, мога да се заема с това. Ти може дори да не се замесваш. Знаеш как е: „според информиран източник, близък до президентството…“ и т.н. и т.н. Поне ще подготвим хората за най-лошото, разбира се, без да всяваме паника…
Сам Кастила поклати глава. Не си представяше как точно щеше да стане това.
— Още не… — тихо каза той. — Знам, че рано или късно ще се наложи да го направим, но, моля те, нека да изчакаме още един ден.
Стивънс Броуз го погледна угрижено — президентът сякаш се беше състарил изведнъж, пред очите му.
— Разбирам, господин президент. Нека да изчакаме.
Но Сам Кастила също беше успял да прочете тревогата по лицето на своя съветник и когато след малко остана сам в кабинета си, неспокойно закрачи напред-назад.
Всичко се беше объркало и вече започваше да си задава въпроса дали Фред Клайн и отделът му ще се справят с тази каша. Създаден преди осемнайсет месеца, Първи секретен нито веднъж досега не го беше подвел. Надяваше се и този път хората на Фред да не се провалят. В противен случай…
В сградата с елегантна, макар и ненабиваща се на очи фасада на улица „Дулут“ в Шестнайсети район на Париж се помещаваше една от най-скъпите частни клиники във Франция. Мястото, където най-богатите и известни личности от двата пола идваха, за да нанесат известни корекции във външния си вид и главно — за да се борят с белезите на възрастта, се отличаваше с изисканост и дискретност. За да се гарантира последното, обектът се охраняваше изключително зорко — тоест беше идеалното място за криене, ако не искаш да бъдеш открит и, разбира се, познаваш подходящите хора. А Питър Хауел познаваше шефа на клиниката — доктор Лочиел Камерън. Двамата бяха стари приятели от фолклендската война.
Ето защо не беше чудно, че Марти Целербах в края на краищата се озова в една от уютните и просторни стаи на клиниката и сега седеше на леглото, подпрян на възглавниците, а на шкафчето му имаше букет разцъфнали божури.
До него беше приседнал Питър и го наблюдаваше загрижено. Очите на Марти бяха отворени, а погледът му — ясен, но леко апатичен, какъвто ставаше винаги след поредната доза „Мидерал“ — лекарството чудо, което помагаше на страдащите от синдрома на Аспергер да се „справят“ с ежедневието — да сменят крушките, да си плащат сметките, да водят най-обикновен разговор. Защото обществото често не си даваше сметка за състоянието на тези хора и ги приемаше за чудаци, „перковци“ или, в най-добрия случай, ексцентрици, докато тяхното страдание всъщност беше много по-сериозно. Синдромът на Аспергер не беше лечим, но с подходящи медикаменти, най-често стимуланти на централната нервна система, състоянието на болните можеше да се облекчи значително.