— Мили Боже, това са наистина много сериозни обвинения. И по всичко личи, че не са безпочвени. Къде сте отседнали в Лондон?
— Все още разполагам с апартамент в Челси — каза Ланг. — Като пристигнах, отседнах там. За щастие наемателите се бяха изнесли преди две седмици.
Счетоводителят си записа адреса и телефонния му номер.
— Ще трябва да говоря с генералния директор тук, а може би и с президента на банката в Ню Йорк, преди да предявим обвинение към Стийв Пайл. Стойте близо до телефона през следващите няколко дни.
Това, което и двамата не знаеха, беше, че в пристигналата сутринта куриерска торба от Рияд има поверително писмо от Стийв Пайл до намиращия се в Лондон генерален директор, отговарящ за банковите операции в чужбина.
Английската преса удържа на дадената дума. Радио Люксембург обаче предава от Париж, а френските слушатели за нищо на света не биха пропуснали разказа за първокласния скандал между техните англосаксонски съседи на запад.
Не се установи откъде всъщност бе изтекла информацията, освен че е била анонимно съобщена по телефона. Но лондонската служба направи необходимите проучвания и стана ясно, че тайнствеността на бедфордската полиция само е послужила като потвърждение. Денят бе беден откъм новини и съобщението намери място в емисията в четири часа.
Едва ли някой в Англия е слушал радио Люксембург, но корсиканецът чу предаването. Той подсвирна от изненада и тръгна да търси Зак. Англичанинът го изслуша внимателно, зададе му няколко допълнителни въпроса на френски и пребледня от гняв.
Куин вече знаеше и това бе добре дошло, защото имаше време да обмисли отговора си в случай, че Зак се обади. Което стана малко след седем часа вечерта. Зак беше бесен.
— Лъжливо копеле такова! Нали каза, че няма да има никакви каубойски истории от страна на полицията или който и да е друг. Всичко е било шибана лъжа…
Куин възропта, че не разбира за какво му говори Зак — щеше да изглежда много неубедително да знае всички подробности, без да му се припомни конкретния случай. С три гневни изречения Зак му обясни.
— Ама това няма нищо общо с теб — развика се Куин в отговор. — Жабарите пак нищо не са разбрали. Става дума за една провалена акция от страна на ББН. Нали знаеш тези рамбовци от Бюрото за борба с наркотиците — пак са се издънили. Изобщо не са търсили теб, а кокаин. Преди час тук беше един от Скотланд Ярд — направо му се драйфаше от цялата тая работа. За Бога, Зак, нали ги знаеш вестниците. Ако вярваш какво пишат, то Саймън досега е бил видян най-малко на осем хиляди различни места, а ти си бил хванат петдесет пъти…
Звучеше убедително. Куин разчиташе, че през последните три седмици Зак е чел какви ли не измислици в жълтата преса и че изпитва силно презрение към нея. В една кабина в линслейдското автобусно депо похитителят се успокои. Времето за разговор изтичаше.
— Моли се да не е вярно, Куин. Моли се да не е вярно — каза той и затвори.
Сам Самървил и Дънкан МакКрей бяха пребледнели от страх, когато разговорът свърши.
— Къде са тези проклети диаманти? — попита Сам.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Както в повечето страни, така и в Англия има многобройни сутрешни радиопрограми, смесица от неангажиращото бърборене на водещия, поп-музика, новини и обаждания на слушатели. Новините са извадки от последните бюлетини на агенциите, набързо подготвени от млади заместник-редактори и тикани под носа на водещия. Темпът на тези предавания е такъв, че внимателното проверяване и потвърждаване от достоверни източници, което практикуват професионалните журналисти от „тежкарските“ неделни издания, е просто невъзможно.
Когато някакъв американец се обади в отдела за новини на предаването „Добро утро“ на радио „Сит“, на телефона се случи една стажантка, която по-късно със сълзи на очи обясняваше, че и през ум не й е минало да се усъмни в твърдението, че „говорещият бил аташе по печата от американското посолство и че новината, която съобщил, може да не е вярна“. Само след седемдесет секунди водещият с развълнуван глас прочете текста на съобщението.
Найджъл Крамър не го чу. Това направи дъщеря му.
— Татко — извика тя от кухнята, — днес ли ще ги хванете?
— Кого да хванем? — попита баща й, който обличаше палтото си в антрето. Служебната му кола чакаше пред входа.
— Нали знаеш… похитителите.
— Едва ли. Защо питаш?
— Така казаха по радиото.
Като че ли нещо удари Крамър силно в корема. Той се върна от вратата и влезе в кухнята. Дъщеря му мажеше филия с масло.
— Какво точно съобщиха по радиото? — попита той напрегнато.