Тя му каза — че днес щяла да бъде организирана размяната на Саймън Кормак срещу откуп и властите били сигурни, че всички похитители щели да бъдат заловени.
Крамър се завтече към колата, грабна микрофона на подвижната радиостанция и започна бързо да дава разпореждания, докато автомобилът летеше по пътя.
Твърде късно. Зак не бе чул съобщението, но то не убягна от вниманието на южноафриканеца.
9.
Зак се обади по-късно от обичайното време, в десет часа и двадесет минути вечерта. Ако предишния ден беше ядосан заради акцията в бедфордширската ферма, сега вече бе изпаднал в почти истеричен бяс.
Найджъл Крамър имаше достатъчно време да предупреди Куин, като се обади от колата си на път за Скотланд Ярд. Когато Куин постави слушалката върху телефона, Сам за пръв път го видя да дава израз на чувствата си. Той закрачи мълчаливо из апартамента, а двамата му помощници седяха и го наблюдаваха със страх. Те бяха чули основната част от обаждането на Крамър и имаха усещането, че всичко ще се провали.
От напрежението на самото очакване на разговор по специалната линия, без дори да се знае дали похитителите изобщо са чули радиопредаването или как ще реагират, ако са го слушали, на Сам започна да й се гади. Когато телефонът най-сетне иззвъня, Куин вдигна слушалката и отговори с присъщото му спокойствие и добро настроение. Зак дори не си направи труда да поздрави.
— Куин, американско копеле такова, този път наистина няма да ти се размине. Ти май ме вземаш за глупак, а? Само че глупакът си ти, приятелче. Щото ще изглеждаш същински глупак, когато погребваш Саймън Кормак.
Уплахата и учудването на Куин бяха убедително изиграни.
— Зак, какви, по дяволите, ги приказваш? Сега пък какво има?
— Не на мен тия — изкрещя похитителят и дрезгавият му глас започна да се повишава. — Ако не си чул новината, питай твоите приятелчета от полицията да ти кажат. И хич не ми разправяй, че туй било лъжа; излязло е от вашето тъпо посолство.
Куин убеди Зак да му каже какво е чул, въпреки че знаеше. Докато разказваше, Зак се поуспокои, а и времето му изтичаше.
— Зак, това е лъжа, измислица. Тръгнем ли да разменяме заложника, ще бъдем само ти и аз, друже. Сам, без оръжие. Никакви електронни джаджи, никакви номера, никакви ченгета, никакви войници. Както ти кажеш, където кажеш, когато кажеш. Само тъй ще се навия да дойда.
— Да, ама вече е късно. Щом твоите хора искат труп, ще го имат.
Беше готов да затвори. За последен път. Куин знаеше, че ако това стане, всичко ще свърши. Дни, седмици по-късно, някой някъде щеше да влезе в някоя къща или апартамент — чистачка, пазач, агент за продажба на недвижимо имущество — и щеше да го открие. Единствения син на президента, прострелян в главата или удушен, полуразложен…
— Зак, моля те, задръж още няколко секунди…
Пот се стичаше по лицето на Куин. За пръв път през изминалите двадесет дни голямото напрежение, на което беше подложен, пролича. Съзнаваше, че до провала остава само една крачка.
В кенсингтънската централа група техници на Телеком и полицейски служители бяха вперили очи в мониторите и слушаха безумните изблици по линията. На Корк Стрийт, под паважа на красивия Мейфеър, четирима души от MI5 не смееха да мръднат на столовете си, докато гневът се изливаше в стаята от високоговорителя, а ролките на магнетофона безшумно продължаваха да се въртят.
В подземието на американското посолство на Гровнър Скуеър се намираха двама техници от отдела за електронно наблюдение и проследяване и трима агенти на ФБР, плюс Лу Колинс от ЦРУ и представителят на ФБР Патрик Сеймър. Новината за сутрешното радиопредаване ги беше събрала тук, в очакване на нещо подобно на това, което слушаха и от което не им ставаше по-леко.
Фактът, че всички радиостанции в страната, включително и радио „Сити“, отделиха два часа за опровержение на лъжливото сутрешно обаждане, нямаше значение. На всички им беше ясно — изтичането на информация може да се отрича през цялото време, но това не променя нищо. Както беше казал Хитлер, хората вярват най-много на големите лъжи.
— Моля те, Зак, изчакай да се свържа лично с президента Кормак. Само двайсет и четири часа още. Или цялото това време ще отиде напразно. Президентът има власт да нареди на тези задници да се разкарат оттук и да остави всичко на теб и мен. Само ние двамата… само на нас може да се разчита да оправим нещата. Моля те, след тези двайсет дни, дай ми още един… Двайсет и четири часа, Зак, само двайсет и четири часа…
Настъпи мълчание. Някъде по улиците на Ейлсбъри, Бъкингамшир, един млад детектив се движеше нехайно към редицата от телефонни кабини.