Изтребителите-прехващачи не са предназначени за носене на товар, но под седалката на пилота бе осигурено място за куфарчето. Подполковникът излетя в три часа и тридесет и една минути след обед.
Той издигна стремително самолета на височина 15 000 метра, повика цистерната и дозареди горивните резервоари, за да се отправи към Англия с пълен товар. След зареждането подполковникът се издигна на 16 000 метра, определи по компаса курса към Апър Хейфорд и увеличи мощността, за да достигне скорост, близка до тази на звука. Самолетът „улови“ очаквания попътен западен вятър над Нантъкет.
Три часа след излитането на Ийгъла от пистата в Трентън, от летище Кенеди излетя пътнически Джъмбо Джет по посока на лондонското летище Хийтроу. В отделението на първа класа седеше висок, добре облечен млад мъж, който бе пристигнал за полета от Хюстън. Там той работеше в една от големите нефтени корпорации, на име Пан-Глоубъл, и се чувстваше привилегирован, че неговият работодател, самият собственик, го бе натоварил с изпълнението на тази дискретна мисия.
Младият човек нямаше ни най-малка представа какво съдържа пликът в джоба на сакото му, което бе отказал да предаде на стюардесата. Нито пък искаше да знае. Досещаше се само, че в него сигурно се намират поверителни служебни документи, които не могат да бъдат изпратени по пощата или с факс, или поверени на някоя куриерска служба.
Указанията бяха ясни; беше ги повтарял много пъти. Трябваше да отиде на определен адрес, в определен ден — на следващия ден — в определен час. Не трябваше да звъни на вратата, просто да пусне плика в пощенската кутия, след това да се върне на летището и оттам — в Хюстън. Уморително, но просто. Не пиеше алкохол и тъй като беше време за коктейл, а вечерята все още не бе поднесена, той се загледа през прозореца.
Зимното небе над вълните на Северния Атлантик отдавна бе придобило мастилено-черен цвят, но звездите над слоя от облаци ярко блестяха. Младият мъж, зареял поглед през илюминатора, не би могъл да знае, че някъде далеч напред, в тъмнината, ревяха двигателите на друг реактивен самолет, поел курс към Англия. Нито той, нито подполковник Бауърс щяха някога да научат за съществуването на другия, нито пък че и двамата бързаха към английската столица с различни мисии; и нито един от тях нямаше да разбере какво точно пренася.
Подполковникът пристигна първи в Лондон. Колесниците на самолета докоснаха пистата в Апър Хейфорд точно по график, в един часа и петдесет и три минути сутринта местно време, нарушавайки съня на жителите на селцето под него, докато правеше последния завой към сигналните светлини. От кулата съобщиха накъде да рулира и най-накрая той спря в ярко осветен хангар, чиито врати бяха веднага затворени, след като подполковникът изгаси двигателите. Когато отвори прозрачния капак на пилотската кабина, към него приближиха командирът на базата и един цивилен. Заговори цивилният.
— Вие ли сте подполковник Бауърс?
— Да, сър.
— Носите ли пакет за мен?
— Нося едно дипломатическо куфарче. Под седалката е.
Той се протегна уморено, излезе от кабината и затрополи надолу по металната стълба към пода на хангара. Ама че начин да видиш Англия, помисли си подполковникът. Цивилният се качи на стълбата и измъкна куфарчето. Протегна ръка за кода на комбинацията. Десет минути по-късно Лу Колинс беше в лимузината на Компанията, на път за Лондон. Пристигна в кенсингтънския апартамент в четири без десет. Лампите все още светеха, никой не беше лягал да спи. Куин седеше в дневната и пиеше кафе.
Колинс постави дипломатическото куфарче върху ниската масичка, погледна листчето и започна да набира комбинацията. Той извади от куфарчето плоския, почти квадратен и обвит в кадифе пакет и го подаде на Куин.
— Имаш ги преди изгрев слънце — каза той.
Куин пое пакета. Тежеше малко повече от килограм.
— Искаш ли да го отвориш? — попита Колинс.
— Няма нужда — каза Куин. — Ако са стъклени — част от тях или дори само един — някой сигурно е поставил на карта живота на Саймън Кормак.
— Не биха сторили това — каза Колинс. — Не, всички са истински. Смяташ ли, че ще се обади?
— Моли се да го направи — отговори Куин.
— А размяната?
— Ще трябва да я уредим днес.
— Как ще го направиш, Куин?
— Както аз реша.
Той се запъти към стаята си да се изкъпе и преоблече. За доста хора последният ден на октомври щеше да бъде твърде тежък.