Младият мъж от Хюстън кацна в шест часа и четиридесет и пет минути сутринта лондонско време и тъй като носеше само малък сак с тоалетни принадлежности, мина бързо през митницата и влезе в голямата зала на Трета сграда. Той погледна часовника си и видя, че трябва да чака три часа; Достатъчно време, за да използва умивалнята, да се освежи, да закуси и да вземе такси до центъра на лондонския Уест Енд.
В девет и петдесет и пет той застана пред вратата на висок и безличен жилищен блок, една пресечка след Грейт Къмбърланд Плейс, в района на Марбъл Арч. Беше подранил с пет минути. Бяха му казали, че трябва да е точен. От отсрещната страна на улицата го наблюдаваше мъж, седнал в кола, но той не знаеше това. Разхожда се напред-назад в продължение на пет минути, а после, точно в десет, пусна дебелия плик в пощенската кутия на блока. Нямаше портиер, който да го вземе. Пликът остана да лежи върху изтривалката зад вратата. Доволен, че е изпълнил това, което му бяха наредили, младият американец тръгна обратно към Бейзуотър Роуд и скоро спря такси, което го откара до Хийтроу.
Той едва бе завил зад ъгъла, когато човекът в паркираната кола слезе, прекоси улицата и влезе в блока. Живееше тук вече няколко седмици. Беше седял в колата само за да се увери, че младежът отговаря на описанието, което му бяха дали и че не го следят.
Мъжът вдигна падналия плик, качи се в асансьора, слезе на осмия етаж, влезе в апартамента си и го отвори. Изпита задоволство, докато четеше, а дъхът му излизаше със сумтене и свистене през изкривените проходи на носа му. Ървинг Мос държеше в ръцете си писмо, с последните, по негово мнение, инструкции.
В кенсингтънския апартамент утринта минаваше в мълчание. Напрежението беше почти осезаемо. В телефонната централа на Корк Стрийт, на Гровнър Скуеър, хората седяха приведени над апаратите в очакване Куин да каже нещо или пък МакКрей или Сам Самървил да отронят някоя дума. Говорителите мълчаха. Куин беше дал ясно да се разбере, че ако Зак не се обади, всичко е било напразно. Че ще трябва да започне щателно търсене на изоставена къща и труп.
Зак така и не се обади.
В десет и половина Ървинг Мос излезе от апартамента в Марбъл Арч, качи се на паркираната кола, която беше наел и се отправи към падингтънската гара. Брадата, която беше пуснал в Хюстън по време на планирането на операцията, променяше формата на лицето му. Канадският му паспорт беше изкусно подправен и му осигури безпроблемно влизане в Република Ирландия, а оттам, с ферибота — и в Англия. Шофьорската му книжка, също издадена в Канада, не предизвика съмнение при дългосрочното наемане на малката кола. Беше живял тихо и без да привлича внимание зад Марбъл Арч седмици наред, един от чужденците, повече от милион, в английската столица.
Той беше достатъчно вещ като агент, за да може да изчезне от полезрението в който и да е град. Освен това Лондон му беше познат. Знаеше как стават нещата тук, къде да отиде, за да получи това, което иска или от което се нуждае, имаше връзки в подземния свят, беше достатъчно умен и опитен, за да не допуска грешки, които биха привлекли вниманието на властите към един от гостите на столицата.
Писмото от Хюстън съобщаваше последните новости, даваше му подробности, които не биха могли да се кодират като съобщения за и от Хюстън под формата на ценови листи за пазарни продукти. Имаше и допълнителни указания, но най-интересна беше информацията от Западното крило на Белия дом, най-вече влошеното здравословно и психическо състояние на президента Джон Кормак през последните три седмици.
Най-сетне имаше квитанция за багажната магазия на падингтънската гара, нещо, което можеше да бъде пренесено през Атлантика само на ръка. Не знаеше, нито пък искаше да знае как е стигнала до Лондон от Хюстън. Не беше нужно. Знаеше как е стигнала до него и вече я държеше в ръката си. В единадесет часа преди обяд я използва.
Той не направи никакво впечатление на служителя от английските железници. За един ден през службата му преминаваха стотици пакети, сакове и куфари — някои бяха оставяни за съхранение, други получавани обратно. Едва след три месеца непотърсените пакети биваха сваляни от рафтовете и отваряни, за да бъдат изхвърлени, ако не можеха да установят чии са. Квитанцията, която му представи тази сутрин мълчаливият мъж в сив габардинен шлифер, по нищо не се различаваше от останалите. Той тръгна покрай редиците рафтове, намери номерирания багаж — малък платнен куфар — и го предаде. Таксата така или иначе беше предварително платена. До края на работния ден щеше да е забравил за тази размяна.
Мос отнесе куфара в апартамента си, разби евтините ключалки и разгледа съдържанието му. Всичко беше на мястото си, точно както му бяха казали. Погледна часовника си. Оставаха му три часа до тръгване.