Подслушвачите в Кенсингтънската централа, на Корк Стрийт и Гровнър Скуеър онемяха от изумление. Или Куин много добре знаеше какво прави, или щеше да предизвика похитителя да затвори. Куин продължи да говори без да спира.
— Може и да съм копеле, Зак, но съм единственото копеле в цялата тая проклета каша, на което можеш да имаш доверие и ще трябва да ми се довериш. Имаш ли молив…?
— Аха. Виж какво, Куин…
— Ти виж, приятелче. Искам да идеш в друга кабина и до четирийсет секунди да ми се обадиш на този номер. Три-седем-нула-едно-две-нула-четири. Хайде, бегом!
Той изкрещя последната дума. По-късно Сам Самървил и Дънкан МакКрей щяха да кажат при разпита, че са били също тъй втрещени, както и хората, подслушващи линията. Куин пусна слушалката, сграбчи дипломатическото куфарче — диамантите все още бяха вътре — и се втурна към вратата на дневната. Обърна се в движение и кресна:
— Стойте тук!
Изненадата, крясъкът, властната команда ги задържаха приковани по местата им в продължение на пет жизненоважни секунди. Когато стигнаха до вратата на апартамента, чуха завъртането на ключа от другата страна. Явно беше поставен там в ранните утринни часове.
Вместо да вземе асансьора, Куин хукна по стълбите, а иззад вратата долетя първият крясък на МакКрей, последван от силен ритник по бравата. Между подслушващите вече настъпваше хаос, който скоро щеше да прерасне в неудържима врява.
— Какво, по дявалите, прави той? — прошепна един от полицаите в кенсингтънската централа на колегата си и в отговор получи свиване на рамене. Куин тичаше по стълбите от третия етаж към фоайето. При разпитите щеше да стане ясно, че американецът, който се намирал в подслушвателния пост в партерния апартамент, не помръднал от мястото си, защото не трябвало да го напуска. Неговата задача била да записва разговорите в апартамента на третия етаж, да ги кодира и да ги предава по радиопредавателя на Гровнър Скуеър за декодиране и подслушване от намиращите се в подземието хора. Така че си останал на мястото.
Куин прекоси фоайето петнадесет секунди след като тръшна слушалката на телефона. Портиерът англичанин в стаичката си повдигна глава, кимна и отново се зачете в последния брой на Дейли Мирър. Куин бутна вратата на блока, която се отваряше навън, затвори я след себе си, постави под рамката дървен клин, който беше издялал скришом в тоалетната и я ритна силно. След това прекоси улицата, като се провираше между колите.
— Какви ги приказват, как тъй се измъкнал? — изрева Кевин Браун в подслушвателния пост на Гровнър Скуеър.
Той беше прекарал цялата сутрин там, седейки в очакване, както правеха всички останали — американци и англичани — на поредното и може би последно обаждане на Зак. Отначало звуците, долитащи от Кенсингтън, бяха просто озадачаващи; чуха затварянето на телефона, чуха как Куин извика някому „Стойте тук!“, а след това няколко тръшкания, несвързаните възклицания и викове на МакКрей и Самървил, после през равни интервали зазвучаха удари, като че ли някой риташе врата.
Сам Самървил се беше върнала в стаята, викайки към микрофоните: „Той се измъкна! Куин се измъкна!“. Хората в подслушвателния пост чуха въпроса на Браун, но Сам Самървил не можеше. Браун трескаво се опитваше да грабне телефона, който щеше да го свърже със специалния му агент в Кенсингтън.
— Агент Самървил — прогърмя гласът му, когато тя вдигна слушалката, — тръгвайте след него.
В този момент петият ритник на МакКрей счупи ключалката на вратата. Той се втурна към стълбите, следван от Сам. И двамата бяха по чехли.
Магазинът за плодове, зеленчуци и деликатеси от другата страна на улицата, срещу апартамента, чийто номер Куин бе открил в телефонния указател в един шкаф в дневната, се наричаше „Брадшо“, на името на първия му собственик, но сега го държеше някакъв джентълмен от Индия — мистър Пател. Куин бе наблюдавал през прозореца как подрежда изложените отпред плодове или изчезва вътре, за да обслужва клиенти.
Куин бе на отсрещния тротоар тридесет и три секунди след края на разговора със Зак. Той се промуши между двама минувачи и нахлу в магазина като ураган. Телефонът се намираше на тезгяха, до касовия апарат, зад който стоеше мистър Пател.
— Хлапетиите крадат от портокалите вън — каза Куин непринудено.
В този момент иззвъня телефонът. Разкъсван между телефонно обаждане и откраднати портокали, мистър Пател реагира като всеки добър индийски търговец и изскочи навън. Куин вдигна слушалката.
Реакцията на хората в кенсингтънската централа беше бърза, а разпитите щяха да покажат, че са направили всичко, което зависи от тях. Но те загубиха няколко от четиридесетте секунди поради голямата изненада, а после възникна технически проблем. Оборудването им за „прихващане“ бе включено към специалната линия в апартамента. Когато някой позвънеше на този номер, електронната им централа проследяваше обратно източника на обаждането. След това компютърът показваше, че номерът, от който се осъществява обаждането, е на тази и тази телефонна кабина, намираща се на определено място. Това отнемаше между шест и десет секунди.