— Няма проблеми, можете да разчитате на мен.
Шестдесет секунди по-късно лимузината на посолството потегли от Гровнър Скуеър. На волана беше Чък Моксън, а колегата му до него работеше с приемателя, малка кутия, подобна на миниатюрен телевизор, с тази разлика, че на екрана вместо образ имаше една-единствена светеща точка. Когато антената, прикрепена сега към улея за оттичане на вода над вратата, уловеше пиукането на предавателя в дипломатическото куфарче на Куин, от светещата точка към периметъра на екрана щеше да се появи линия. Шофьорът трябваше да маневрира така, че линията на екрана да сочи право напред пред колата. При това положение той се движеше точно към предавателя. Устройството в куфарчето се задействаше с дистанционно управление от лимузината.
Те поеха бързо надолу по Парк Лейн, минаха през Найтсбридж и навлязоха в Кенсингтън.
— Активирайте го — нареди Браун.
Операторът натисна един бутон. Екранът остана пуст.
— Продължавай да го активираш всеки трийсет секунди докато го засечем — каза Браун — Чък, започвай да обикаляш из Кенсингтън.
Моксън подкара по Кромуел Роуд, след това се отправи на юг по Глостър Роуд към Олд Бромптън Роуд. Антената засече сигнала.
— Зад нас е, движи се на север — каза колегата на Моксън. — На около два километра оттук.
Тридесет секунди по-късно Моксън отново пресече Кромуел Роуд и се отправи на север по Ексибишън Роуд към Хайд Парк.
— Право пред нас, продължава на север — каза операторът.
— Кажи на момчетата в синьо, че го открихме — каза Браун.
Моксън уведоми посолството по радиото и на Еджуеър Роуд към тях се присъедини Ровър на Столичната полиция.
На задната седалка заедно с Браун бяха Колинс и Сеймър.
— Трябваше да се досетя — каза Колинс със съжаление. — Трябваше да обърна внимание на разликата във времето.
— Каква разлика във времето? — попита Сеймър.
— Нали помниш онази бъркотия на алеята пред Уинфийлд Хаус преди три седмици? Куин тръгна петнадесет минути преди мен, а пристигна само с три минути преднина. Не мога да се меря с лондонски шофьор на такси в пиково движение. Той е спирал някъде, подготвял е нещо.
— Не може да е планирал всичко това преди три седмици — възрази Сеймър. — Не е знаел как ще се развият нещата.
— Не е било необходимо — каза Колинс. — Нали си чел досието му. Участвал е в достатъчно бойни акции, за да е чувал за позиции в случай на отстъпление, ако нещата не потръгнат.
— Зави надясно към Сейнт Джон’с Ууд — каза операторът.
На колелото при Лордс полицейската кола се изравни с тях със свален прозорец.
— Движи се ей там на север — каза Моксън, сочейки към Финчли Роуд. Към тях се присъедини още една полицейска кола и всички се насочиха на север през Суис Котидж, Хендън и Мил Хил. Разстоянието беше намаляло на триста метра и те се оглеждаха напред за висок мъж без каска, с малък мотоциклет.
Минаха през Мил Хил Съркъс на около стотина ярда от предавателя и поеха нагоре по склона към Файв Уейс Корнър. Тук разбраха, че Куин сигурно отново е сменил превозното средство. Подминаха двама мотоциклетисти, от които не идваше сигнал, след това ги изпревариха два мощни мотоциклета, но предавателят, който следяха, все още беше пред тях и се движеше с постоянна скорост. Когато сигналът се насочи от Файв Уейс Корнър по магистрала А-1 към Хартфордшир, установиха, че идва от открит Фолксваген Голф GTi, чийто шофьор беше нахлупил на главата си дебела кожена шапка, покриваща ушите му.
Първото нещо, което Сайприън Фодъргил щеше да си спомни за събитията през този ден беше, че както караше към очарователната си малка къщичка в провинцията край Боръмуд, беше неочаквано изпреварен от огромна черна кола, която внезапно зави пред него и го принуди рязко да спре в една отбивка. Секунди след това, разказваше по-късно той на приятелите си в клуба, зяпнали от изумление, колата му била заобиколена от трима здравеняци, които насочили към него ей такива огромни пистолети. След това отзад спряла една полицейска кола, после още една и от тях излезли четирима полицаи, истински сладури, които казали на американците — трябва да са били американци, при това огромни — да приберат пистолетите си, иначе те щели да ги приберат.
Докато се усети — в това време всички в бара вече го слушаха внимателно — някакъв от американците смъкнал от главата му кожената шапка и изкрещял: „Казвай, глупако, къде е той?“, а един от полицаите се пресегнал към задната седалка и взел оттам дипломатическо куфарче, за което после цял час обяснявал, че вижда за пръв път.