Едрият сивокос американец, който изглежда бил шеф на групата от черната кола, грабнал куфарчето от ръцете на полицая, отворил ключалките и погледнал вътре. То било празно. След цялата тази олелия то да се окаже празно. Такава ужасна врява заради едно празно дипломатическо куфарче… Както и да е, американците ругаели като хамали и използвали такива думи, каквито той, Сайприън, не бил чувал досега и се надявал никога вече да не чуе; след това се намесил английският сержант, който сякаш не бил на себе си…
В два часа и двадесет и пет минути следобед сержант Кид се върна в патрулната кола, за да отговори на настоятелните повиквания по радиостанцията.
— Танго Алфа… — започна той.
— Танго Алфа, тук е Крамър. С кого говоря?
— Сержант Кид, сър. Отдел F.
— Какво става там, сержант?
Кид погледна към заобиколения фолксваген, изплашения му собственик, към тримата агенти на ФБР, които претърсваха празното дипломатическо куфарче и останалите двама американци, които стояха по-назад и бяха вперили очи в небето, като че ли очакваха помощ оттам и към тримата си колеги, които се опитваха да вземат показания.
— Пълна каша, сър.
— Сержант Кид, слушайте внимателно. Заловихте ли един доста висок американец, който преди малко открадна два милиона долара?
— Не, сър — отвърна Кид. — Заловихме един хомосексуален фризьор, който преди малко подмокри гащите.
— Искате да кажете, че е изчезнал? — Този вик, крясък, рев, възпроизвеждан от най-различни тембри и акценти, зазвуча в един апартамент в Кенсингтън, в Скотланд Ярд, във Уайтхол, във Вътрешното министерство, на Даунинг Стрийт, на Гровнър Скуеър и в Западното крило на Белия дом. — Но той не може да изчезне ей така!
Явно обаче можеше.
10.
Куин беше пуснал дипломатическото куфарче на задната седалка в открития Голф само тридесет секунди след като зави зад ъгъла на улицата, където се намираше апартаментът. Когато отвори куфарчето, което Лу Колинс му предаде преди зазоряване, той не видя никакъв предавател, но и не очакваше да види. Който и да бе работил по него в лабораторията, не би оставил видими следи от устройството. Куин просто бе приел, че в куфарчето има нещо, което ще насочи полицията към мястото на срещата, уговорено между него и Зак.
Докато чакаше на светофара, той бе отворил ключалките, бе натъпкал пакета с диаманти в закопчаното с цип кожено яке и се бе огледал наоколо. Голфът беше спрял до него. Шофьорът с плътно нахлупената кожена шапка не бе забелязал нищо.
На около километър по-нататък Куин изостави мотоциклета. Без задължителната каска лесно щеше да привлече вниманието на някой полицай. След като излезе от Бромптън Орътъри, той спря едно такси, каза на шофьора да кара към Марилбоун, плати на Джордж Стрийт и завърши пътуването пеш.
В джобовете му се намираше всичко, което бе успял да вземе от апартамента, без да привлече внимание: американският му паспорт и шофьорската му книжка, въпреки че скоро след като обявяха издирването му те щяха да бъдат безполезни, пачка английски лири от чантата на Сам, джобното му ножче с няколко остриета и чифт клещи от чекмеджето за бушони. От една аптека на Хай Стрийт в Марилбоун купи очила с обикновени стъкла и дебели рогови рамки, а от магазин за мъжко облекло — шапка от туид и скъп шлифер.
Той направи и още няколко покупки в една сладкарница, в железарски магазин и магазин за пътни принадлежности. Погледна часовника си — петдесет и пет минути, откакто бе затворил телефона в магазина на мистър Пател. Зави по Бландфорд Стрийт и откри телефонната кабина, която търсеше, на ъгъла с Чилтърн Стрийт — там бяха две една до друга. Влезе във втората, чийто номер бе запаметил преди три седмици и бе продиктувал на Зак преди час. Телефонът иззвъня в уреченото време.
— Добре, копеле, какво, по дяволите, си намислил?
Зак беше нащрек, разгневен и недоумяващ.
С няколко кратки изречения Куин обясни какво бе направил. Зак го изслуша мълчаливо.
— Да не ми играеш някой номер? — попита той. — Ако е така, не е късно да видим сметката на хлапето.
— Слушай, Зак, честно ти казвам, че пет пари не давам дали ще те хванат или не. Аз имам една единствена грижа — да върна това хлапе живо и здраво на родителите му. А в якето ми има необработени диаманти за два милиона долара, дето все си мисля, че те интересуват. Е, отървах се вече от хрътките, които все ми се мотаеха из краката и се правеха на умни. Ще правим ли размяна или не?
— Времето ми изтече — каза Зак — Тръгвам.
— Говоря от телефонна кабина в Марилбоун — обясни Куин, — но си прав, че не можеш да си съвсем сигурен. Обади ми се на същия номер тази вечер, да ми кажеш какво ще правим. Ще дойда сам, без оръжие, с диамантите — където кажеш. Аз се крия, тъй че дай да бъде по тъмно. Да кажем, в осем часа.