Зак погледна изпитателно Куин и устройството, прикрепено към гърдите му, и изруга тихо, но яростно.
Пространството между гърдите и кръста на Куин беше заето от кутия за шоколадови бонбони с ликьорен пълнеж. Бонбоните, както и капакът на кутията, ги нямаше. Долната й част бе прикрепена с лейкопласт към гърдите му.
В средата, обграден с петнадесетсантиметрови блокчета лепкаво светлокафяво вещество, се намираше обвитият с кадифе пакет с диаманти. В едно от блокчетата беше мушнат ярко зелен електрически проводник, другият край на който бе прикрепен към един от зъбците на дървена щипка за пране. Нея Куин държеше в лявата си ръка. Проводникът минаваше през малък отвор, пробит в дървото и излизаше между зъбците.
В кутията имаше и деветволтова батерия, скачена към друг яркозелен проводник. От едната страна проводникът свързваше двете блокчета кафеникаво вещество към батерията, а от другата страна завършваше под втория зъбец на щипката. Зъбците бяха разделени от парче молив. Куин стисна пръстите на ръката си; моливът падна на пода.
— Играчка — каза Зак, без да е съвсем убеден в това. — Не е истинско.
С дясната си ръка Куин откъсна парченце от кафеникавото вещество, направи от него топче и го хвърли на пода към Зак. Престъпникът се наведе, взе го и го помириса. Миризмата на марципан изпълни ноздрите му.
— Семтекс — каза той.
— Семтексът е чешки — отговори Куин. — Аз предпочитам RDX.
Зак беше достатъчно опитен, за да знае, че всички пластични експлозиви изглеждат и миришат като безобиден сладкарски марципан. Но приликата свършваше дотук. Ако сега неговият човек откриеше огън, всички щяха да загинат. В кутията имаше достатъчно експлозив да помете пода на склада, да хвърли покрива във въздуха и да пръсне диамантите до другия бряг на Темза.
— Знаех си аз, че си мръсник — каза Зак. — Какво искаш?
— Вдигам молива, слагам го на мястото му, влизам в багажника на колата и отиваме да видя момчето. Никой не ме проследи, никой няма да го направи. Аз не мога да те разпозная — нито сега, нито после. Ти си в безопасност. Видя ли момчето живо, разглобявам устройството и ти давам камъните. Проверявате ги и като се уверите, че са истински, заминавате. Аз и момчето оставаме под ключ. След двадесет и четири часа се обаждаш от някой телефон. Ченгетата ще дойдат да ни пуснат. Просто и сигурно, а вие се измъквате.
Зак се чудеше дали да се съгласи. Имаше други планове, но съзнаваше, че е надхитрен. Той бръкна в страничния джоб на маскировъчния костюм и извади плоска черна кутия.
— Дръж си ръката вдигната и зъбците отворени. Ще те претърся за микрофони.
Той приближи и прекара детектора по тялото на Куин от горе до долу. Ако откриеше по него електрическа верига под напрежение, каквато се съдържа в предавател или микрофон, детекторът щеше да издаде специфичен звук. Батерията на пластичната бомба не беше активирана. Куфарчето на ФБР, щеше да задейства детектора.
— Добре — каза Зак и се отдръпна на около метър встрани.
Куин усещаше миризмата на потта му.
— Чист си. Слагай този молив на мястото му и влизай в багажника.
Куин се подчини. Последната светлина, която видя, беше преди големият правоъгълен капак на багажника да се спусне над него. Отворите по пода бяха пробити преди три седмици, за да не се задуши Саймън Кормак. Вътре беше задушно, но щеше да издържи. Въпреки че бе доста висок, в багажника имаше достатъчно място, ако свиеше крака и опреше колене до гърдите си. При което едва не се задуши от мириса на бадеми.
Въпреки че не можеше да види това, колата зави обратно, а мъжът с автоматичния пистолет притича и седна на задната седалка. Тримата свалиха маските си и маскировъчните якета и останаха по сака, ризи и вратовръзки. Метнаха якетата отзад, върху „Скорпиона“. Щом свършиха, колата потегли от склада и приведеният над волана Зак подкара към скривалището им.
Стигнаха до гаража на къщата, която се намираше на шестдесет километра от Лондон след час и половина. Зак нито веднъж не превиши позволената скорост, а спътниците му седяха мълчаливи по местата си. И двамата напускаха къщата за пръв път от три седмици.
Когато вратата на гаража бе затворена, тримата мъже облякоха отново маскировъчните якета, надянаха маските и един от тях влезе в къщата да предупреди четвъртия. Едва когато бяха готови, Зак отвори багажника на Волвото. Куин се беше схванал и премигна от светлината в гаража. Бе извадил молива от щипката и го стискаше между зъбите си.
— Добре де, добре — каза Зак. — Няма нужда от това. Ще ти покажем хлапето. Но докато те преведем през къщата, ще сложиш ей това.