Той държеше в ръка качулка. Куин кимна. Зак я навлече върху главата му. Можаха да се нахвърлят върху него, но щеше да му бъде необходима само част от секундата, за да пусне зъбците на щипката. Поведоха го с вдигната нагоре лява ръка и го вкараха в къщата. Прекосиха малък коридор и заслизаха по някакви стъпала надолу. Чу три силни почуквания, вероятно по врата, а след това спряха и зачакаха. След малко чу как вратата се отвори и го бутнаха в някаква стая. Остана сам, заслушан в тракането на резетата.
— Можеш да свалиш качулката — чу той гласа на Зак. Говореше през отвора за наблюдение.
Куин свали качулката с дясната си ръка. Намираше се в неизмазано избено помещение: бетонен под, бетонни стени, може би използвано някога за складиране на вино, но преоборудвано за друга цел. Върху желязно легло в отсрещния край седеше слабовата и висока фигура. Раменете и главата й бяха покрити с черна качулка. По вратата отекнаха две почуквания. Като по команда фигурата на леглото свали качулката.
Саймън Кормак се вторачи учудено във високия мъж с полуразкопчан шлифер и щипка за пране в лявата ръка. Куин, на свой ред също гледаше сина на президента.
— Здравей, Саймън. Добре ли си, момчето ми?
Глас от дома.
— Кой сте вие? — промълви той.
— Парламентьорът. Тревожехме се за теб. Добре ли си?
— Да, аз съм… добре.
На вратата се почука три пъти. Младежът надяна качулката. Вратата се отвори. Пред тях стоеше Зак. Маскиран. Въоръжен.
— Добре, ей го къде е. Давай сега диамантите.
— Готово — каза Куин — ти изпълни своята част от сделката, аз ще изпълня моята.
Той постави молива между зъбците на щипката и я пусна да виси на проводниците. Съблече шлифера и дръпна дървената кутия от гърдите си. Измъкна от нея обвития с кадифе пакет със скъпоценни камъни и го подаде. Зак го пое и го предаде на мъжа, който стоеше зад него в коридора. Пистолетът му все още бе насочен към Куин.
— Дай и бомбата — каза той. — Да не вземеш да я гръмнеш и да се измъкнете оттук.
Куин сви проводниците и заедно с щипката ги постави в празната част на кутията, а после измъкна краищата им от светлокафявото вещество. Към тях нямаше прикрепени детонатори. Куин отчупи парченце от веществото и го опита.
— Тъй и не можах да свикна с марципана — каза той. — Идва ми много сладък.
Зак се втренчи в устройството от домакински принадлежности, поставени в кутията, която държеше в свободната си ръка.
— Марципан?
— Най-добрият, който може да се купи на Марилбоун Хай Стрийт.
— За убиване си, Куин.
— Сигурно, но не ми се вярва да го направиш. Няма нужда, Зак. Получи това, което искаше. Нали ти казах, професионалистите убиват само в краен случай. Проверете спокойно диамантите, измъкнете се и ни оставете тук с хлапето, докато се обадите на полицията.
Зак затвори вратата и постави резетата. После заговори през отвора за наблюдение.
— Едно ще ти кажа, янки. Куражлия си.
Капакът на отвора падна. Куин се обърна към момчето на леглото и смъкна качулката му. Седна до него.
— А сега по-добре да ти обясня какво става. След някой и друг час, ако всичко върви добре, ще се измъкнем оттук и право към дома. Между другото, майка ти и баща ти ти пращат много поздрави.
Той разроши сплъстената коса на младежа. Очите на Саймън Кормак се напълниха със сълзи и той се разплака неудържимо. Опита се да се избърше с ръкава на карираната си риза, но безуспешно. Куин обгърна с ръка слабичките му рамене и си спомни за един далечен ден в джунглите по поречието на Меконг, за първото сражение, в което бе участвал, за това как бе оцелял, а други бяха загинали и как след това бе плакал неудържимо от облекчение.
Когато Саймън се успокои и започна да го обсипва с въпроси за дома, Куин успя да разгледа младежа. Брадясал, с наболи мустаци, мръсен, но иначе в добра форма. Не бяха го лишавали от храна и поне се бяха сетили да му дадат чисти дрехи — риза, джинси и широк кожен колан с релефна пиринчена тока, който да ги пристяга. Явно бяха купени от някой магазин за туристически принадлежности, но щяха да го топлят в студения ноемврийски ден.
На горния етаж изглежда беше избухнала кавга. Куин смътно долавяше възбудени гласове. Най-силно се чуваше този на Зак. Звуците бяха твърде неразбираеми, за да различи отделните думи, но тонът беше красноречив. Зак беше ядосан. Куин се смръщи. Не беше проверявал лично диамантите — не умееше да различава истинските от фалшивите — но се молеше някой глупак да не е сложил стъклени имитации между скъпоценните камъни.
Всъщност не това бе причина за свадата. След няколко минути тя стихна. В една от спалните на горния етаж — похитителите избягваха да използват стаите на долния етаж през деня, въпреки плътните мрежести завеси, които закриваха прозорците — южноафриканецът се беше надвесил над маса, пренесена там специално за целта. Тя бе покрита с чаршаф; отвореният, обвит с кадифе пакет лежеше празен на леглото, а четиримата мъже бяха вперили изпълнени с благоговение погледи във внушителната купчина необработени диаманти.