— Приятели мои, мои американски братя… от всички краища.
Въпреки че присъстващите в момента бяха най-вече тексасци, чрез обективите на телевизионните камери той се обръщаше към много по-широка публика.
— Може да сме родени в различни части на нашата велика страна, да сме с различен произход, с различни професии, всеки от нас да има свои собствени надежди, страхове и стремежи. Но едно нещо ни свързва, където и да се намираме, каквото и да правим: всички ние обичаме тази велика страна…
Казаното бе неоспоримо, както потвърдиха избухналите възгласи.
— И над всичко стои общото ни желание: тази нация да бъде силна — възгласите се усилиха — и горда… — Присъстващите изпаднаха в екстаз.
Той говори в продължение на час, а лекият вятър рошеше продуханата му със сешоар и напръскана с лак снежнобяла коса над загорялото лице на пионер-заселник. Вечерните емисии в Съединените щати щяха да включат откъси между тридесет секунди и две минути, в зависимост от своята насоченост. Когато свърши и седна, основите на движението Граждани за Силна Америка бяха вече положени.
Насочено най-общо към възраждане на националната гордост и чест чрез засилване могъществото на страната — на заден план остана обстоятелството, че то нито за миг не бе отслабвало, — движението ГСА си поставяше конкретната цел да се бори с всички възможни средства срещу Нантъкетския договор и да настоява за отхвърлянето му от Конгреса.
Врагът на могъществото на страната, с което нацията се гордееше, бе ясно и недвусмислено определен — комунизмът, което означаваше социализмът — като се започнеше със системата Медикейд за безплатно лечение, през социалните помощи и се стигнеше до увеличаването на данъците. Онези сподвижници на комунизма, които се опитваха да убедят американския народ в необходимостта от съкращаване на оръжията, бяха по-скоро загатнати, отколкото явно посочени. Кампанията щеше да се води на всички равнища: регионални бюра, информационни бюлетини, предназначени за медиите, създаване на лобита в избирателните райони и на национално ниво, както и публични изяви на истински патриоти, които щяха да се противопоставят на договора и неговия инициатор — инсинуация към покрусения човек в Белия дом.
Когато най-накрая присъстващите бяха поканени да опитат изпеченото на пръснатите из целия парк скари месо, осигурено от щедър местен филантроп и патриот, план „Крокет“ — втората фаза от кампанията, целяща дестабилизацията и оставката на президента, — вече бе влязъл в действие.
Куин и синът на президента прекараха една неспокойна нощ в подземното помещение. Момчето се настани на леглото по настояване на Куин, но не можа да заспи. Куин седна на пода и опря гърба си на твърдата стена. Би могъл да подремне, ако не бяха въпросите на Саймън.
— Мистър Куин.
— Куин. Просто Куин.
— Срещнахте ли се с баща ми? Лично?
— Разбира се. Той ми разказа за леля Емили… и мистър Спот.
— Как изглеждаше?
— Добре. Беше разтревожен, естествено. Говорихме точно след отвличането.
— Видяхте ли мама?
— Не успях, при нея беше лекарят на Белия дом. Беше разстроена, но иначе добре.
— Знаят ли, че аз съм добре?
— Преди два дни им съобщих, че все още си жив. Опитай се да поспиш.
— Да… Кога мислите, че ще излезем оттук?
— Зависи. Надявам се сутринта да напуснат къщата и да се измъкнат. Ако се обадят след дванайсет часа, английската полиция ще дойде за броени минути. Зависи от Зак.
— Зак? Той ли е шефът?
— Аха.
Най-сетне в два часа сутринта възбуденият младеж изчерпа въпросите си и задряма. Куин остана буден, опитвайки се да различи приглушените звуци, които долитаха от горния етаж. Към четири часа някой почука три пъти силно по вратата. Саймън спусна краката си на пода и прошепна:
— Качулките.
Двамата надянаха качулките, които щяха да им попречат да видят похитителите. Когато се приготвиха, в стаята влезе Зак с още двама мъже. Всеки от тях носеше чифт белезници. Той кимна към пленниците. Обърнаха ги с лице към стената и оковаха китките им зад гърба.
Куин и Саймън не знаеха, че проверката на диамантите беше приключила преди полунощ и че Зак и съучастниците му бяха останали доволни. През нощта четиримата мъже старателно бяха почистили помещенията. Всички повърхности, по които би могло да има отпечатъци от пръсти, бяха избърсани, всяка следа, за която биха могли да се сетят — заличена. Не си направиха труда да извадят от избеното помещение металното легло, захванато с болтове към пода, нито да изхвърлят веригата, с която Саймън бе окован към него в продължение на три седмици. Те не се безпокояха, че някой ден тук могат да дойдат хора и да установят, че къщата е била използвана за скривалище от похитителите; по-важно беше тези хора никога да не открият тяхната самоличност.