— Да?
— Сам?
Не можеше да сбърка плътния глас от другата страна.
— О, Куин — каза тя. — Добре ли си?
— Майната му на Куин. Какво става с момчето? — фучеше Браун в мазето на посолството.
— Добре съм. Пуснаха ме. И Саймън ще го пуснат скоро, може би вече са го пуснали. Малко по-нататък по пътя.
— Куин, къде се намираш?
— Не знам. В един занемарен гараж край някакъв път. Номерът на телефона не се чете.
— Номер от Блечли — каза техникът в кенсингтънската централа. — Аха… ето го. Седем-четири-пет-нула-едно.
Колегата му вече говореше с Найджъл Крамър, който бе прекарал нощта в Скотланд Ярд.
— Къде е, по дяволите? — изсъска той.
— Почакайте така… Да. Тъбс Крос Гаридж край А-421, между Фени Стратфърд и Бъкингам.
В същото време Куин видя кочан с фактури, в които фигурираше адресът на гаража и го съобщи на Сам по телефона. След няколко секунди връзката прекъсна. Сам и Дънкан МакКрей се втурнаха към улицата, където Лу Колинс бе оставил една от колите на ЦРУ, в случай, че на двамата агенти потрябваше транспорт. Потеглиха веднага. МакКрей шофираше, а Сам следеше пътя по картата.
Найджъл Крамър и шестима полицейски служители потеглиха от Скотланд Ярд в две патрулни коли с надути сирени по Уайтхол, спуснаха се по Дъ Мол към Парк Лейн и поеха по пътя, който водеше на север от Лондон. В същото време от Гровнър Скуеър излетяха две големи лимузини, в които се намираха Кевин Браун, Лу Колинс, Патрик Сеймър и шестима агенти от вашингтонския екип на ФБР.
Отсечката от А-421 между Фени Стратфърд и главния град на графството — Бъкингам, който се намира на двадесет километра в западна посока, е дълга и почти права. По пътя няма населени места. Той пресича равна в по-голямата си част селскостопанска област, с пръснати тук-там групи дървета. Куин тичаше, без да спира, на запад, посоката в която бе поела колата. През сивите облаци бяха започнали да се процеждат първите лъчи на слънцето и видимостта постепенно нарасна до триста метра. Точно в този момент съзря слабоватата източена фигура, която тичаше към него в сумрака и чу зад себе си шума от двигатели, който бързо се усилваше. Обърна глава — кола на английската полиция, след нея още една, малко пред тях две черни американски лимузини, а след тях кола на Компанията без отличителни знаци. От първата кола го забелязаха и намалиха скоростта. Тъй като пътното платно беше тясно, останалите направиха същото.
Никой в колите не бе забелязал подтичващата със залитане фигура малко по-нататък по пътя. Саймън Кормак също бе успял да провре ръцете си отпред и бе изминал малко повече от шестте километра на Куин. Но, за разлика от него, той не се беше обаждал по телефона. Изтощен от пленничеството и замаян от освобождаването си, той подтичваше бавно, олюлявайки се. Първата кола от посолството се изравни с Куин.
— Къде е момчето? — кресна Браун от първата седалка.
Найджъл Крамър изскочи от боядисаната в бяло и червено патрулна кола и извика същия въпрос. Куин спря, пое дълбоко въздух и кимна напред.
— Там — задъхано отговори той.
Едва тогава го видяха. Наизлезли вече от колите, групата от американски и английски полицейски служители хукнаха към момчето, което се намираше на двеста метра от тях. Зад Куин спря колата с МакКрей и Сам Самървил.
Куин бе спрял, не можеше да стори нищо повече. Усети как Сам изтича към него и сграбчи ръката му. Тя каза нещо, което той никога по-късно не можа точно да си спомни.
Саймън Кормак, който видя приближаващите го спасители, забави крачка и вече едва влачеше нозе. По-малко от сто метра го деляха от полицаите на двете страни, когато се случи непоправимото.
По-късно свидетелите щяха да заявят, че ослепително яркият бял пламък е горял няколко секунди. Учените щяха да обясняват, че в действителност той е бил с продължителност само от три милисекунди, но човешката ретина го задържа няколко секунди след това. Огненото кълбо, което го последвало, пламтяло половин секунда и обгърнало олюляващата се фигура.
Четирима от присъстващите, обръгнали от всякакви гледки ветерани, които едва ли нещо би могло да потресе, трябваше да бъдат успокоявани, докато разказваха как експлозията отхвърлила тялото на момчето и го запокитила като парцалена кукла на цели двадесет метра към тях. То полетяло, а после започнало да се търкаля като кълбо, чиито крайници се мятали под всевъзможни ъгли. Всички почувствали ударната вълна.