— Вкарайте го в колата — изръмжа Браун, възвърнал вече самообладанието си.
Нямаше начин Крамър да задържи групата американци. Сеймър и Колинс имаха дипломатически имунитет; петнадесет минути по-късно те си тръгнаха за Лондон с колите. Предупреди ги, че иска Куин, който нямаше статут на дипломат, да бъде на разположение за даване на подробни показания в Скотланд Ярд. Сеймър обеща да му предаде Куин. Когато заминаха, Найджъл Крамър се обади от телефона в гаража в дома на сър Хари Мариот, за да му съобщи за станалото — телефонът бе по-сигурен от полицейската радиочестота.
Политикът бе дълбоко потресен, но реагира точно като политик.
— Мистър Крамър, имаме ли ние, говоря за официалните английски власти, вина в този случай?
— Не, господин министър. От момента, в който Куин избяга от апартамента, всичко беше в неговите ръце. Действаше по свое усмотрение, без наша или на сънародниците си помощ. Реши да действа сам и се провали.
— Разбирам — каза министърът на вътрешните работи. — Ще трябва незабавно да уведомя министър-председателката. За всичко останало… — Имаше предвид, че английските власти не носят никаква отговорност в конкретната ситуация — На всяка цена дръжте пресата настрана, поне за момента. В най-лошия случай ще се наложи да заявим, че Саймън Кормак е бил намерен убит. Но по-късно. И, разбира се, дръжте ме в течение за всичко, независимо колко незначително може да се окаже.
Този път Вашингтон научи за станалото от собствените си източници в Лондон. Патрик Сеймър лично телефонира на вицепрезидента Одел по проверена и обезопасена линия. Като мислеше, че служителят на ФБР, който поддържаше връзка с английските власти в Лондон, се обажда, за да му съобщи за освобождаването на Саймън Кормак, Майкъл Одел не възропта срещу необичайното време — пет часа сутринта във Вашингтон. Когато изслуша съобщението на Сеймър, той пребледня.
— Но как? Защо? Защо, за Бога?
— Не знаем, сър — отговори гласът от Лондон. — Момчето беше пуснато на свобода живо и здраво. Тичаше към нас, беше на около осемдесет метра, когато това се случи. Не знаем дори какво е причинило взрива. Но той е мъртъв, господин вицепрезидент.
Комисията се събра след по-малко от час. Всички бяха потресени, когато научиха за смъртта на Саймън Кормак. Въпросът, който стоеше пред тях, бе — кой да съобщи на президента? Като председател на комисията и човек, натоварен преди двадесет и четири дни със задачата „Върни ми сина“, това трябваше да стори Майкъл Одел. С натежало сърце той тръгна от Западното крило към президентския апартамент.
Не беше необходимо да се буди президентът Кормак. През изминалите три и половина седмици той спеше малко, често сам се събуждаше по тъмно и отиваше в личния си кабинет, където се опитваше да работи по различни държавни документи. Когато го уведомиха, че във фоайето го очаква за среща вицепрезидентът, той влезе в Овалния кабинет и разпореди да въведат Одел.
Овалният кабинет на втория етаж е просторна приемна, разположена между кабинета и Залата за подписване на договори. Под прозорците й, с изглед към моравата и Пенсилвания Авеню, се намира Балконът на Труман. Стаята, както и Балконът, са в геометричния център на жилищната част, под купола и точно над Южния портик.
Одел влезе. Президентът Кормак стоеше в центъра на стаята, с лице към него. Одел мълчеше. Не можеше да намери сили да му каже. Изражението на очакване по лицето на президента постепенно изчезна.
— Е, Майкъл? — глухо каза той.
— Той… Саймън… е открит. Боя се, че е мъртъв.
Президентът Кормак не помръдна. Нито един мускул не трепна по лицето му. Когато заговори, гласът му бе тих, ясен, но лишен от емоции.
— Остави ме сам, моля те.
Одел се обърна и излезе в централното фоайе. Зад него се разнесе стон като от агонизиращо ранено животно. Той потръпна и продължи да върви.
В дъното на фоайето, до едно бюро край стената, стоеше агентът от Секретните служби Лепински. В ръката си държеше слушалката на телефона.
— Английската министър-председателка, господин вицепрезидент — каза той.
— Аз ще се обадя. Ало, тук е Майкъл Одел. Да, госпожо министър-председател, току-що му съобщих Не, мадам, в момента не е в състояние да говори по телефона. С когото и да било.
В другия край на линията настъпи мълчание.
— Разбирам — каза тихо тя. — Имате ли лист и молив?
Одел махна на Лепински, който поднесе дневника си за дежурство и записа това, което го помолиха.