— Така изглежда — потвърди полицейският служител. — Но ако тези престъпници са искали да убият момчето, а като се замисля сега, те явно са искали, биха могли да направят това по всяко време, преди или след като са получили диамантите, в мазето, по пътя или на някое затънтено място в Йоркшир. А с него и Куин. За мен остава загадка защо са оставили Куин жив и защо първо са пуснали момчето, а едва след това са го убили. Като че ли съзнателно са се стремили да се превърнат в най-омразните и преследвани хора на света.
— Добре тогава — въздъхна министърът на вътрешните работи, — мистър Куин не представлява повече интерес за нас. Американците все още ли не са го пуснали?
— Формално Погледнато, той се намира по свое желание при тях — предпазливо отговори Крамър.
— Е, те могат да му позволят да се завърне в Испания, когато поискат.
Докато разговаряха, Сам Самървил се опитваше да убеди Кевин Браун да й разреши среща с Куин. В елегантната гостна на къщата присъстваха още Колинс и Сеймър.
— Защо, по дяволите, искаш да говориш с него? — попита Браун.
— Той се издъни. Вече е бита карта.
— Вижте — каза тя, — през тези три седмици аз се сближих с него повече от всеки друг. Ако изобщо крие нещо, може би ще успея да го измъкна от него, сър.
Браун все още се колебаеше.
— Няма да навреди — каза Сеймър.
Браун кимна.
— Той е долу. Имаш половин час.
Този следобед Сам Самървил излетя с редовния полет от Хийтроу за Вашингтон, където кацна малко след смрачаване.
Докато Сам Самървил излиташе от Хийтроу, доктор Барнард седеше в лабораторията си във Фулъм и внимателно оглеждаше няколко парченца от останките, събрани върху лист твърда бяла хартия на масата. Беше много уморен. От спешното повикване, което го бе сварило в малката му къща в Лондон на разсъмване предишния ден, той не бе спрял да работи. Но ако в този късен следобед разтъркваше очи, това бе повече от изненада, отколкото от умора.
Вече знаеше какво е станало, как е станало и какъв е бил резултатът. Химическият анализ на петната по плата и кожата бе установил точните компоненти на експлозива. Степента на обгаряне и силата на взрива му показаха какво количество е било използвано, къде е било поставено и как е било взривено. Имаше, разбира се, и някои липсващи части. Голям брой от тях никога нямаше да бъдат открити, тъй като се бяха изпарили, загубени завинаги, престанали да съществуват. Другите щяха да бъдат извадени от останките на самото тяло и той непрекъснато поддържаше връзка с Иън Макдоналд който все още работеше в Оксфорд. Резултатите от там щяха скоро да пристигнат. Но той знаеше какво лежи на масата, въпреки че за неопитното око то представляваше само купчинка дребни парченца.
Някои от тях бяха части от миниатюрна батерия, с установен произход. Други представляваха останки от изолиран с поливинилхлорид пластмасов корпус, с установен произход. И сплав от изкривен пиринч и останките на това, което някога е представлявало малък, но широкообхватен приемник на радиоимпулси. Нямаше детонатор. Той беше сто процента сигурен, но искаше увереността му да бъде двойно по-голяма. Можеше да се наложи да се върне обратно на пътя и да започне всичко отначало. Един от сътрудниците му подаде глава през вратата.
— Доктор Макдоналд на телефона, от Радклиф.
Патологът също не бе преставал да работи от предишния следобед, работа, която мнозина биха сметнали за ужасно неприятна. За него обаче тя бе изпълнена с повече детективско очарование, отколкото всяка друга, за която би могъл да си помисли. Той живееше за професията си и то до такава степен, че вместо да се ограничава единствено с изследване на останки на жертви на бомбени експлозии, доктор Макдоналд посещаваше достъпните за много тесен кръг хора курсове и лекции по направа на бомби и тяхното обезвреждане, които се провеждаха във форт Халстед. Той искаше да знае не само че търси нещо, а какво точно е то и как изглежда.
Бе започнал с изучаване на снимките, което продължи два часа преди изобщо да докосне трупа. После внимателно свали дрехите. Не се довери на помощник, а извърши всичко сам. Първо свали маратонките, после чорапите. Останалото разряза с тънки ножици. Всяка дреха бе поставяна в отделна торбичка и незабавно изпращана в Лондон, на Барнард. Призори всичко беше във Фулъм.
На голото тяло бяха направени рентгенови снимки от главата до петите. Той ги разглежда в продължение на цял час и успя да преброи четиридесет чужди тела. След това обтри тялото със специална пудра, която свали една дузина трудно забележими с просто око частици, полепнали по кожата. Някои бяха парченца трева и пръски кал, други — не. Втора полицейска кола отнесе зловещите находки.