Направи външен разрез, като диктуваше извършеното на магнетофон с типично за шотландците напевно произношение. Беше започнал аутопсията едва на зазоряване. Първата задача бе да изреже от трупа онази тъкан, която имаше „практическо значение“. В случая това бе цялата средна част на тялото, която бе най-силно пострадала — от най-долни ребра до горната част на таза. В. отделената тъкан се намираха малките частици, останали от двадесетте сантиметра на долната част на гръбначния стълб, които бяха проникнали направо през тялото и коремната стена и се бяха забили отпред в джинсите.
Аутопсията — установяването на причината за смъртта — не го затрудни. Тя бе настъпила вследствие на обширна рана в областта на корема и гръбнака, причинена от експлозия. Но за цялостното заключение бяха необходими повече подробности. Доктор Макдоналд направи нови рентгенови снимки на изрязаната тъкан с много по-голямо увеличение. На тях също откри някои неща, толкова малки, че не можеха да се хванат с пинсети. Най-накрая изрязаната плът и кости бяха потопени в специален ензимен разтвор, докато се получи гъста „супа“ от разложени тъкани и костна маса. След центрофугиране от нея бе отделена последната унция метални частици.
Когато унцията бе готова за изследване, доктор Макдоналд избра най-голямата — тази, която бе забелязал на втората партида рентгенови снимки. Тя бе проникнала дълбоко в парче кост, заедно с което бе попаднала в далака на младежа. Изучава я известно време, подсвирна и позвъни във Фулъм. Барнард вдигна слушалката.
— Иън, радвам се, че се обаждаш. Нещо ново за мен?
— Аха, тук имам нещо, което трябва да видиш. Ако не греша, такова нещо не съм виждал досега. Мисля, че знам какво е, но ми е трудно да повярвам.
— Изпрати го веднага по някоя от патрулните коли — каза Барнард мрачно.
Два часа по-късно те отново разговаряха. Този път бе позвънил Барнард.
— Ако правилно съм отгатнал мислите ти, бил си съвсем прав — каза той. Барнард вече бе повече от сигурен.
— Възможно ли е да е дошло от другаде? — попита Макдоналд.
— Не. Няма начин друг да разполага с него, освен производителите.
— По дяволите! — тихо възкликна патологът.
— Нито дума повече, друже — каза Барнард — Не е възможно да бъркаме. Ще предам доклада си на министъра на вътрешните работи сутринта. Ти ще успееш ли да приготвиш твоя?
Макдоналд погледна часовника си. Тридесет и шест часа откакто го бяха вдигнали от сън. Имаше на разположение още дванадесет.
— Недейте спа! Барнард съня погуби! — перефразира той думите на Макбет. — Добре, ще бъде на бюрото му преди закуска.
Вечерта той предостави тялото, по-точно двете му части, на съдия-следователя на Оксфорд. На следващата сутрин съдия-следователят щеше да проведе разследване за причините на смъртта и да го приключи. Това щеше да му даде възможност да предаде тялото на близките на младежа, в този случай на самия посланик Феъруедър, който бе упълномощен от президента Джон Кормак за това.
Докато двамата английски учени пишеха докладите си през нощта, Сам Самървил бе приета по нейно настояване от комисията в Залата за кризисни ситуации, разположена под Западното крило. Тя бе отнесла молбата си до самия директор на Бюрото и той, след като телефонира на вицепрезидента Одел, се съгласи да я вземе със себе си.
Когато влезе в залата, всички вече бяха седнали. Отсъстваше само Дейвид Вайнтрауб, който се намираше в Токио за разговори със своя колега от японска страна. Тя се смути: присъстващите бяха най-високопоставените хора в страната. Беше ги виждала единствено по телевизията и във вестниците. Пое дълбоко дъх, вдигна глава и се запъти към края на масата. Вицепрезидентът Одел с жест й посочи един стол.
— Седнете, госпожице.
— Разбираме, че искате да ни помолите да освободим мистър Куин — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Можем ли да попитаме защо?
— Господа, знам, че някои хора вероятно подозират мистър Куин в съучастие с престъпниците. Моля ви да ми повярвате. Аз бях непрекъснато с него в онзи апартамент в продължение на три седмици и съм убедена, че той наистина се опитваше да постигне освобождаването на младежа.
— Защо тогава е избягал? — запита Филип Кели. Не му се нравеше младши агенти от неговото ведомство да се явяват пред комисията и да изразяват личното си мнение.
— Защото на два пъти през последните четиридесет и осем часа преди да избяга в пресата се появи невярна информация. Защото прекара три седмици, опитвайки се да спечели доверието на онзи звяр и успя. Защото бе убеден, че Зак е готов да зареже откупа и да избяга, ако не успее да се срещне с него сам и невъоръжен, без по петите да го следват представители на английските или американските власти.