— Да, непременно. Дръжте ме в течение — каза министърът на вътрешните работи.
Същата вечер във Вашингтон, на тръпнещата в очакване в апартамента си в Александрия Сам Самървил, бе наредено да се яви в Хувър Билдинг. Въведоха я в офиса на Филип Кели, главния шеф на нейния отдел, който й съобщи решението на Белия дом.
— Е, добре, агент Самървил, постигнахте своето. От горе са съгласни да се върнете в Англия и да последвате мистър Куин. Но този път ще бъдете неотлъчно с него, нито за миг не трябва да го оставяте сам. И ще съобщавате на мистър Браун за всяка негова стъпка.
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
Тя пристигна на летището точно навреме, за да хване нощния полет до Хийтроу. Самолетът излетя от Дълес Интернешънъл с малко закъснение. На няколко километра оттам, във военновъздушната база Андрюс, се приземяваше президентският самолет с тялото на Саймън Кормак на борда. В този час всички летища в Америка преустановиха работа за две минути в знак на почит.
Самолетът кацна в Хийтроу на разсъмване. Четвъртото разсъмване от убийството насам.
Тази сутрин Ървинг Мос се събуди рано от звъна на телефона. Обаждането можеше да бъде само от едно място — един единствен човек знаеше номера му тук. Погледна часовника си: четири часа сутринта, десет часа вечерта в Хюстън, един ден назад. Той записа дългия списък от цени на продукти, всички в щатски долари, зачерта нулите, които оказваха интервалите между отделните думи и съпостави редиците от числа с предварително записаните редове от букви в тефтерчето си, на листа с днешна дата.
Когато приключи с разшифроването, Мос присви устни. Ставаше дума за нещо извънредно, нещо непредвидено, нещо, за което трябваше да се погрижи. И то незабавно.
Алойзиъс „Ал“ Феъруедър Младши, посланик на САЩ при британския кралски двор, бе получил съобщението от външното министерство предишната вечер, след завръщането си от американската военновъздушна база в Апър Хейфорд. Изминалият ден беше тежък и тъжен: съдия-следователят от Оксфорд му бе дал разрешение да вземе тялото на президентския син, след това бе взел ковчега от местното погребално бюро, което се бе постарало да направи всичко по силите си, но без особени шансове за успех, и бе изпратил печалния товар във Вашингтон с президентския самолет.
Беше назначен на този пост от новата администрация преди три години и знаеше, че се справя добре с работата си, въпреки че бе наследил неповторимия Чарлс Прайс от управлението на Рейгън. Но изминалите четири седмици бяха кошмар, който не би пожелал на нито един посланик.
Поканата на външното министерство го озадачи, тъй като срещата щеше да бъде не с министъра на външните работи, с когото обикновено поддържаше връзка, а с министъра на вътрешните работи, сър Хари Мариот. Той познаваше сър Хари, както и повечето от английските министри достатъчно добре, за да си позволи да пропуска титлата му и насаме да си говорят на малки имена. Но да се яви във външното министерство, при това рано сутринта, беше необичайно, а и в съобщението от външното министерство липсваше обяснение. Неговият дълъг черен кадилак навлезе във Виктория Стрийт в девет часа без пет минути.
— Драги ми Ал — Мариот беше самата любезност, макар че в гласа му се долавяше сериозност, неизбежна при дадените обстоятелства, — няма нужда, надявам се, да ви казвам как събитията през последните няколко дни разтърсиха цялата ни страна.
Феъруедър кимна. Той не се съмняваше, че реакцията на английското правителство и на хората е съвсем искрена. Дни наред Гровнър Скуеър беше опасан от двойна опашка желаещи да се подпишат в Книгата за съболезнования във фоайето на посолството. В самото начало на първата страница беше простичко написано „Елизабет Р“. Следваха подписите на целия кабинет, на двамата архиепископи, на главите на останалите църкви и хиляди имена на високопоставени и съвсем обикновени хора. Сър Хари побутна по бюрото към него две кафяви папки.
— Исках насаме да се запознаете с това и предлагам да го сторите сега. Вероятно ще възникнат въпроси, които трябва да обсъдим, преди да си тръгнете оттук.