Но подписът на писмото не оставяше съмнение. Браун прати Моксън в мазето да доведе Куин. Той все още беше с белезници — трябваше да ги свалят. Мръсен, небръснат и гладен. Екипът на ФБР започна да се изнася и предаде къщата на домакините. На вратата Браун се обърна към Куин.
— Не искам повече да те виждам, Куин. Освен зад решетките. И си мисля, че някой ден и това ще стане.
По обратния път към Лондон Куин мълчаливо изслуша Сам, която му разказа за резултата от пътуването си до Вашингтон и за решението на Белия дом да му разрешат да направи това, което е намислил, при положение, че тя го придружава.
— Куин, бъди внимателен. Тези хора са истински зверове. Това, което сториха с момчето, е жестоко…
— По-лошо от това — каза Куин. — То не беше логично. С това не мога да се примиря. Просто лишено от смисъл. Получиха всичко. Измъкнаха се безпрепятствено. Защо им е трябвало да се връщат и да убиват хлапето?
— Защото са садисти — каза Сам. — Познаваш този тип хора, години наред си имал работа с тях? Те са безмилостни, жестоки. Доставя им удоволствие ла причиняват болка. Още от самото начало са възнамерявали да го убият…
— Защо тогава не го направиха в избата? Защо не убиха и мен? Защо не с пистолет, с нож или с въже? Защо изобщо го убиха?
— Никога няма да узнаем. Освен ако не бъдат открити. А могат да изчезнат навсякъде по света. Къде искаш да отидеш?
— В апартамента — каза Куин. — Нещата ми са там.
— И моите — каза Сам. — Заминах за Вашингтон само с дрехите, които са на гърба ми.
Движеха се по Уоруик Роуд.
— Доста се отдалечи — отбеляза Куин, който познаваше Лондон не по-зле от таксиметровите шофьори — Завий надясно по Кромуел Роуд, на следващата пряка.
Светофарът светеше червено. Отсреща, малко пред тях, се зададе дълъг черен кадилак, на който се развяваше флагчето на САЩ. На задната седалка посланик Феъруедър четеше един доклад, на път за летището. Той вдигна глава, погледна към тях, без да ги познае и продължи пътя си.
Дънкан МакКрей все още се намираше в апартамента, като че ли забравен в хаоса на последните няколко дни. Той поздрави Куин като невръстен лабрадор, който вижда стопанина си след дълга раздяла.
Рано сутринта, обясни той, Лу Колинс бил изпратил чистачите. Но не онези, които използват бърсалки и пера за прах. Те прибрали микрофоните и подслушвателните устройства. За Компанията този апартамент вече бил безполезен. На МакКрей било наредено да остане, да приготви багажа си, да разтреби и да върне ключовете на хазаина на тръгване следващата сутрин. Тъкмо се канел да прибира дрехите на Сам и Куин, когато те пристигнали.
— Е, Дънкан, трябва да останем тук или да отидем на хотел. Ще имаш ли нещо против, ако преспим тук за последен път?
— Не, разбира се, няма проблеми. Бъдете гост на Управлението. Много съжалявам, но сутринта ще трябва да освободим апартамента.
— Чудесно — каза Куин. Прииска му се да разроши с бащински жест косата на младия мъж. Усмивката на МакКрей беше заразителна. — Имам нужда да се изкъпя, да се избръсна, да се нахраня и да поспя десетина часа.
МакКрей отиде до магазина на мистър Пател, от другата страна на улицата и се върна с две големи торби. Той приготви стек, пържени картофи и салата и извади две бутилки червено вино. Куин се почувства поласкан, че младият мъж бе избрал испанско вино. Не беше от Андалусия, но най-близкото по вкус, което бе успял да намери.
Сам не сметна за необходимо повече да пази в тайна връзката си с Куин. Тя отиде в стаята му веднага щом той си легна и ако младият МакКрей ги чуваше, като се любеха, какво от това? След като се любиха втори път, тя заспа по корем, положила глава върху гърдите на Куин. Той преметна ръка през раменете й и тя промърмори нещо в съня си.
Въпреки че беше уморен, Куин не можа да заспи. Лежеше по гръб както през толкова други нощи, втренчил поглед в тавана и мислеше. Имаше нещо около тези мъже в склада, нещо, което му се изплъзваше. Сети се едва на зазоряване — мъжът зад него, който държеше Скорпиона с привична небрежност, а не с напрегнатото внимание на човек, който не е свикнал с огнестрелно оръжие; застанал леко разкрачен, отпуснат, уверен, с ясното съзнание, че е в състояние да насочи автоматичния пистолет, да се прицели и да открие огън за част от секундата. Неговата поза, неговото държание Куин ги беше виждал и преди.
— Бил е войник — тихо прошепна той в тъмнината. Сам измърмори нещо на сън, но не се събуди. Имаше и още нещо, нещо, което бе забелязал, когато минаваше край вратата на Волвото, за да влезе в багажника. Но не можа да се сети и най-накрая заспа.