— Защото няма да те приеме. Може и мен да не приеме. Но се надявам да го стори, познаваме се от доста време. Не му се нравят непознати, освен ако не плащат солидно, а ние не сме от тях. По отношение на дами от ФБР той е като плашлива кошута.
Куин съобщи за пристигането си по разговорната уредба на входа, като знаеше много добре, че всяко негово движение се следи от камера. Когато вратата се отвори с изщракване, той влезе и се запъти навътре, подминавайки две секретарки, които дори не го погледнаха. Джулиън Хеймън се намираше в офиса си, в най-отдалечената част на приземния етаж. Стаята, както и нейният обитател, бе много елегантна. Липсата на прозорци я правеше непроницаема като самия Хеймън.
— О-хо, я виж ти — проточи той. — Доста време мина, войнико. — Той протегна вяло ръка. — Какво те носи в скромната ми кантора?
— Малко информация — каза Куин.
Той обясни на Хеймън какво му трябва.
— Едно време, драги, нямаше да има проблеми. Но нали виждаш нещата вече не са същите. Всъщност всички знаят за теб. Персона нон грата, така разправят в бранша. Не бих казал, че си герой на месеца, да не говорим пък какво си мислят твоите сънародници. Съжалявам, старче, ти вече намирисваш на мърша. Нищо не мога да направя.
Куин вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото и натисна няколко бутона. В другия край на линията се чу сигнал свободно.
— Какво правиш? — попита Хеймън. Провлачването бе изчезнало от гласа му.
— Никой не ме видя, когато влязох тук, но половината Флийт Стрийт ще ме види като излизам — отговори Куин.
— Дейли Мейл — чу се глас в телефонната слушалка.
Хеймън се пресегна и натисна вилката. Много от най-платежоспособните му клиенти бяха американски корпорации в Европа. Клиенти, на които би предпочел да не дава обяснения надълго и нашироко.
— Ти си копеле, Куин — каза той с отънял глас. — Винаги си бил. Добре, няколко часа в архива, но ще те заключа. И да не отмъкнеш нещо.
— На теб да скроя такъв номер? — попита Куин дружелюбно.
Хеймън го поведе надолу по стълбите към архива в мазето.
Отчасти поради естеството на работата, с която се занимаваше, отчасти поради лична заинтересованост, Джулиън Хеймън бе събрал с течение на годините забележително подробен архив за всякакъв вид престъпници. Убийци, участници в обири на банки, гангстери, мошеници, търговци на наркотици, трафиканти на оръжие, терористи, похитители; корумпирани банкери, счетоводители, адвокати, политици и полицаи; мъртви, живи, в затвора или просто изчезнали — след като за тях беше писано в пресата, а често и без да се пише — те фигурираха в архива му. Подземното помещение се простираше по цялата дължина на сградата.
— Някой определен раздел? — попита Хеймън, докато включваше осветлението.
Шкафовете с папки покриваха целите стени, при това тук бяха само картоните и снимките. Основните данни се съхраняваха в компютър.
— Наемници — каза Куин.
— Като тези в Конго? — попита Хеймън.
— Като тях, като тези в Йемен, Южен Судан, Биафра, Родезия.
— От тук до тук — каза Хеймън, посочвайки десет метра метални канцеларски шкафове с височина почти колкото човешки ръст. — Масата е в дъното.
Търсенето отне на Куин четири часа, но никой не го обезпокои. На снимката имаше четирима мъже, всичките бели. Бяха застанали пред един джип, на тесен и прашен път, от двете страни на който растяха храсти, типични за Африка. Зад тях се виждаха няколко чернокожи войници. Всички бяха в бойни маскировъчни униформи и с войнишки обувки до глезените. Трима носеха кепета с козирки. Бяха въоръжени с белгийски автоматични пушки FLN. Маскировъчните униформи бяха на петнисти шарки — тип, предпочитан от европейците, за разлика от ивичестия плат, който използваха англичаните и американците.
Куин отнесе снимката на масата и я постави под настолната лампа. В чекмеджето намери силна лупа. Под стъклото й рисунката върху ръката на един от мъжете придоби по-ясни очертания, въпреки кафяво-жълтеникавия оттенък на старата снимка. Паяжина върху лявата ръка, с паяк, който се спотайва в центъра й.
Той продължи да разлиства папките, но не откри нищо повече, което би могло да го заинтересува. Нищо, което да предизвика някакви асоциации. Натисна звънеца, за да отворят вратата.
В офиса си Джулиън Хеймън протегна ръка към снимката.
— Кои са? — попита Куин.
Хеймън погледна гърба на снимката. Както при всички останали картони и снимки в архива му, там имаше седемцифрен номер. Той набра цифрите на компютъра, който се намираше на бюрото му. На екрана се появи пълното досие.
— Хм, ама че симпатяги си избрал, старче. — Той започна да чете написаното на екрана. — Почти сигурно снимката е направена в провинция Маниема, Източно Конго, понастоящем Заир, някъде през зимата на 1964. Мъжът вляво е Жак Шрам, Черния Жак Шрам, белгийски наемник.