— Добре — каза той. — Върни колата в Лондон. Ще пътуваме с влака, а после ще се качим на някой от корабите на въздушна възглавница. Така или иначе ще трябва да наемем кола в Белгия. Може от Остенде. Ще ни трябват и пари. Аз нямам кредитни карти.
— Какво? — никога не й се беше случвало да чуе такова нещо.
— Не ми трябват в Алкантара дел Рио.
— Добре. Ще идем в банката. Ще използвам чек. Дано да имам достатъчно пари в сметката си у дома.
По пътя към банката тя включи радиото. Излъчваха траурна музика. В Лондон беше четири следобед и вече се смрачаваше. Някъде далеч, от другата страна на Атлантика, семейство Кормак погребваше сина си.
12.
Погребаха го в Проспект Хил, гробището на остров Нантъкет. Леден ноемврийски вятър, който връхлиташе през протока от север, пронизваше присъстващите до кости.
Опелото бе отслужено в малката епископална църква на Феър Стрийт, оказала се твърде тясна да побере всички опечалени. Семейството на президента бе заело местата на първите два реда, членовете на Кабинета бяха зад тях, а в дъното се бяха разположили други почетни особи. Семейството бе помолило за скромно опело в тесен кръг — чуждите посланици и делегати бяха поканени на помен във Вашингтон след няколко дни.
Президентът бе отправил молба да не бъде обезпокояван, дори и от медиите, но въпреки това се бяха появили доста техни представители. Жителите на острова — по това време на годината тук нямаше летовници — приеха молбата му буквално. Дори хората от секретните служби, които не могат да се похвалят с изискани маниери, с изненада се видяха изместени от мрачните нантъкетци, които, без дума да обелят, просто повдигнаха неколцината фотографи и освободиха пътя, оставяйки двама от тях ядно да се жалват за осветените си филми.
Ковчегът бе докаран в църквата от единствения погребален дом на острова, намиращ се на Юниън Стрийт, където бе стоял в промеждутъка от пристигането на военния С-130 — малката писта не можеше да приеме Боинг 747 — до началото на опелото.
Церемонията в църквата бе към средата, когато навън заваля. Сивите плочи на покрива заблестяха под дъжда, струйки вода запълзяха надолу, обливайки стъклописите и розово-сивите каменни блокове на храма.
Когато всичко приключи, ковчегът бе поставен в катафалката и траурното шествие бавно пое към Проспект Хил, отстоящ на по-малко от километър от църквата. Излязоха от Феър Стрийт, преминаха по грубите павета на Мейн Стрийт, нагоре по Ню Мил Стрийт и сетне към Като Лейн. Опечалените вървяха под дъжда, водени от президента, който бе вперил безмълвен поглед в покрития с американското знаме ковчег на метър пред него. Братът на президента прикрепяше плачещата Майра Кормак.
Жителите на Нантъкет, гологлави и мълчаливи, стояха от двете страни на пътя. Тук бяха търговците, продавали на семейството риба, месо, яйца, зеленчуци, управителите на ресторанти, сервирали им блюда в десетките приятни заведения, осеяли острова. Виждаха се кафеникавите лица на рибарите, които едно време бяха учили русокосото хлапе от Ню Хейвън да плува, да се гмурка и лови риба или го бяха водили да събира с тях миди отвъд Санкъти Лайт.
Градинарят и пазачът на техния дом в Нантъкет стояха, облени в сълзи, на ъгъла на Феър Стрийт и Мейн, за да хвърлят прощален поглед към момчето, което се бе научило да бяга по скалистите, обливани от прилива брегове, от Коутю Чак до Грейт Пойнт и обратно до Сайъсконсът Бийч. Но жертвите на бомбени експлозии не са приятна гледка за очите на живите, затова ковчегът бе запечатан.
В Проспект Хил те завиха към протестантската част на гробището, отминаха стогодишни гробове на мъже, които бяха ловили китове с малките си открити лодки и на светлината на лампи от китова мас бяха гравирали рисунки върху раковини през дългите зимни нощи. Стигнаха до нов парцел, където гробът бе изкопан.
Ред по ред участниците в шествието пристигаха отзад и бавно изпълваха алеята. Тук, на това високо и открито място вятърът, профучал над протока и градеца, яростно ги блъскаше, дърпаше косите и шаловете им. Този ден нито един магазин, нито един сервиз или бар не бе отворен. Самолети не кацаха, фериботи не акостираха. Жителите на острова бяха издигнали преграда между себе си и света, за да оплачат в уединение една душа и я приютят като свидна рожба в земята си. Проповедникът подхвана познатите напеви на заупокойната молитва, които вятърът отнасяше надалеч.
Високо над тях един исландски сокол, носещ се като перце по могъщия вихър от Арктика, погледна надолу, спря болката с всевиждащите си очи и писъкът му по една изгубена душа се понесе в безкрая.