Дъждът, който бе спрял след опелото в църквата, заваля отново, като прииждаше на пориви и вихрушки. Надолу по пътя заскърцаха застопорените платна на Старата мелница. Пристигналите от Вашингтон трепереха и се свиваха зиморничаво в дебелите си палта. Президентът стоеше неподвижен, вперил поглед в това, което бе останало от сина му, без да усеща ни студ, ни дъжд.
На метър от него стоеше Първата дама с обляно от сълзи и дъжд лице. Когато свещеникът стигна до „Възкръсването и Живота в отвъдното“, тя се залюля, готова сякаш да се строполи.
До нея един късо подстриган служител от секретните служби с разкопчано палто — за да бъде готов мигновено да извади пистолета изпод мишницата си — и с вид, напомнящ футболен защитник, наруши протокола и получените инструкции, като обгърна раменете й с дясната си ръка. Тя се сгуши в него и се разрида. Сълзите й обилно мокреха сакото му.
Джон Кормак не се помръдна, потопен в мисли и болка, безсилен да протегне ръка, вкаменен.
Един фотограф, по-находчив от останалите си колеги, взе стълба от един заден двор на около 300 метра от гробището и се покатери на старата вятърна мелница на ъгъла на Саут Проспект Стрийт и Саут Мил Стрийт. Като използваше телеобектив и светлината на един единствен слънчев лъч, успял да пробие зимните облаците, той успя, преди някой да го е забелязал, да снима над главите на събралите се хора групичката до гроба.
Тази снимка по-късно щеше светкавично да обиколи Америка и света. От нея гледаше Джон Кормак с лице, каквото никой дотогава не бе виждал — преждевременно състарено и болно, уморено и изцедено — лице на човек, останал без сили, човек, запътил се към края.
След това Кормакови застанаха на входа на гробището, като приемаха съболезнования от излизащите опечалени люде. Никой от тях не можеше да намери точните думи на утеха. Президентът кимаше, като че ли разбираше, и се ръкуваше официално.
След неколцината членове на семейството, край тях преминаха неговите най-близки приятели и колеги, водени от шестимата членове на Кабинета, съставящи ядрото на комисията, която щеше да помага на президента да се справя с кризисното положение.
Майкъл Одел спря за момент, опита се да намери нещо да каже, поклати глава и се извърна. Дъждът биеше по наведената му глава, като приплескваше гъстата сива коса към темето му.
Изисканата дипломатичност на Джим Доналдсън бе в същата степен обезоръжена от силното му вълнение — и той успя само да погледне с безмълвно съчувствие своя приятел, разтърси неговата отпусната, суха длан и отмина.
Младият министър на правосъдието, Бил Уолтърс, скри зад традиционни слова това, което бушуваше в душата му. Той промърмори: „Моите съболезнования, господин Президент. Съжалявам, сър“.
Мортън Станърд, оглавилият Пентагона банкер от Ню Йорк, бе най-възрастният от всички там. Той бе присъствал на много погребения на приятели и колеги, но не и като това. Готвеше се да каже обичайните за случая слова, но можа единствено да изхлипа: „Господи, Джон, толкова съжалявам“.
Брад Джонсън, чернокожият академик и съветник по националната сигурност, просто поклати глава, сякаш не вярваше, че всичко това се е случило.
Министърът на финансите, Хюбърт Рийд, учуди стоящите до Кормакови хора. Той не бе човек на външния показ и бе твърде стеснителен, за да показва открито чувствата си. Останал ерген, той никога не бе почувствал нужда от съпруга и деца. Той погледна към Джон Кормак през мокрите си очила, протегна ръка, но след миг импулсивно прегърна с две ръце стария си приятел. Като че ли смаян от своята постъпка, той сетне се обърна и побърза да догони останалите, които се качваха в колите си на път за летището.
Дъждът понамаля отново и двама здравеняка с лопати започнаха да хвърлят мокра пръст в гроба. Това бе краят.
Куин провери разписанието на ферибота от Дувър за Остенде и откри, че вече са изпуснали последния за деня. Прекараха нощта в един тих хотел и на сутринта взеха влака от Чаринг Крос.
Прекосиха Ламанша спокойно и по-късно същата сутрин Куин нае един син Форд на умерена цена от местна агенция за коли под наем и двамата със Сам поеха към древното фламандско пристанище на река Шелда, където търговията бе процъфтявала много преди Колумб да отплава.
Белгия е пронизана от модерна система първокласни магистрали. Разстоянията са малки, а още по-малка е продължителността на пътуването. Куин пое по магистрала Е-5 на изток от Остенде и заобиколи Брюж и Гент от юг. След това по Е-3 се насочи на североизток и се озова в центъра на Антверпен, тъкмо навреме за един късен обяд.