Генералният секретар на комунистическата партия на Съветския съюз последен на този свят би очаквал председателят на КГБ да е сърдечна, приятна личност, но от лицето на генерал-полковник Владимир Крючков лъхаше някаква студена жестокост, която Горбачов намираше особено отблъскваща.
Истина бе, че самият той преди три години го беше издигнал от поста Първи заместник-председател, когато успя да изхвърли стария си противник Чебриков. Тогава Горбачов нямаше голям избор. Един от четиримата заместник-председатели трябваше да заеме овакантеното място и това, че Крючков бе работил като юрист, наклони везните в негова полза.
Вътре в себе си Горбачов признаваше, че това негово решение може би бе породено от желанието му да превърне Съветския съюз в „правова държава“ с върховенство на закона, концепция, която преди бе смятана от Кремъл за буржоазна. Пред очите му изплуваха трескавите дни в началото на октомври 1988, когато внезапно свика извънредно заседание на Централния комитет и започна своята Вартоломеева нощ срещу опонентите си. Може би в бързината бе пропуснал нещо. Като например миналото на Крючков.
Крючков бе работил в прокуратурата по времето на Сталин — служба, изискваща хора със здрави нерви — бе взел участие в жестокото потушаване на вълненията в Унгария през 1956 и постъпил в редовете на КГБ през 1967. Там, в Унгария, се бе запознал с Андропов, който щеше да оглавява КГБ в продължение на 15 години. Андропов бе човекът, назначил Чебриков за свой наследник, а Чебриков от своя страна бе избрал Крючков за шеф на външното разузнаване, Първо главно управление. Изглежда че той, генералният секретар, бе подценил силата на старото бойно другарство.
Той погледна към високото извито чело, смразяващия поглед в очите, гъстите сиви бакенбарди и мрачната уста с извити надолу краища и осъзна, че човекът насреща може, в края на краищата, да се окаже от противниковия лагер.
Горбачов излезе иззад бюрото си и се ръкува — сухо и твърдо ръкостискане. Винаги когато говореше, той гледаше събеседника си право в очите, като че ли търсеше да открие в тях неискреност или плахост и за разлика от повечето свои предшественици бе доволен, ако не забележеше нито едно от двете. Той посочи неопределено към докладите от чужбина. Генералът кимна, вече се беше запознал не само с тях, а и с други. Той избягваше погледа на Горбачов.
— Нека бъдем кратки — каза Горбачов. — Ние знаем какво пише в тях. Това е лъжа. Нашите опровержения не спират да излизат. Не трябва да допуснем тази лъжа да улегне в съзнанието на хората. Но откъде идва тя? На какво се базира?
Крючков потупа купчината западни статии с презрение. Въпреки че бе бивш резидент на КГБ в Ню Йорк, той ненавиждаше Америка.
— Другарю Генерален секретар, изглежда, че всичко това се базира на доклад от английските експерти, които са извършили съдебно-медицинската експертиза и са установили начина, по който момчето е загинало. Или те лъжат, или други са им взели доклада и са го преправили. Подозирам, че това е номер на американците.
Горбачов се върна зад бюрото и зае отново мястото си. Той внимателно претегляше думите си.
— Възможно ли е… при каквито и да е обстоятелства… да има нещо вярно в това обвинение?
Владимир Крючков се сепна. В поверената му организация съществуваше отдел, който в специалните си лаборатории изследваше, изобретяваше и произвеждаше най-сатанинските устройства за прекъсване на човешкия живот или просто за неговото осакатяване. Но не за това ставаше дума, а дали те не бяха сглобили някаква бомба, която да бъде скрита в колана на Саймън Кормак.
— Не, другарю Генерален секретар, със сигурност не.
Горбачов се наведе напред и удари по масата с попивателницата.
— Установете го — заповяда той — веднъж и завинаги, да или не, установете това!
Генералът кимна и излезе. Генералният секретар се загледа в просторната стая. Той се нуждаеше — или може би трябваше да се каже „беше се нуждаел“ — от нантъкетския договор в много по-голяма степен, отколкото смятаха в Овалния кабинет. Без него страната му бе изправена пред призрака на невидимия за радарите бомбардировач В2 „Стелт“ и пред кошмара да се търсят отнякъде 300 милиарда рубли, за да се изгради отново системата за противовъздушна отбрана. Докато нефтът привърши.
На третата нощ Куин го съзря. Той бе нисък и набит — любител на юмручни схватки — с щръкнали уши и сплескан нос като на мопс. Той седеше сам на края на барплота в бар Монтана, мръсна дупка в Оуде Ман Страат — Улицата на Старика — име, което напълно й прилягаше. В бара имаше още десетина души, но никой не го заговаряше, а и той самият като че ли не желаеше това.