— Загубих следите му през шейсет и седма — каза Куин за техния отсъстващ общ приятел Пол Марше. — Аз се измъкнах, когато за нас, наемниците, там започна да става напечено. Бас държа, че той не е успял да се измъкне. Сигурно е хвърлил топа в някоя канавка.
Кайпер се закиска, огледа се и почука носа си отстрани, както правят глупаците, когато смятат, че знаят нещо много тайно.
— Той се върна — ликуващо отвърна той. — Успя да се измъкне. Върна се.
— В Белгия?
— Да. Май че беше през шейсет и осма. Аз току-що бях излязъл от пандиза. Видях го с очите си.
Двадесет и три години, помисли си Куин. Той може да е навсякъде.
— Не би ли искал да пийнеш една биричка с Големия Пол за доброто старо време? — размишляваше той.
Кайпер поклати глава.
— Няма начин — отвърна пиянски той. — Пол изчезна. Пък и нямаше друг изход, след всичко това с полицията, нали? Последната вест за него бе, че работи в увеселителен парк някъде на юг.
Пет минути по-късно той дълбоко спеше. Куин се върна в хотела, като леко залиташе. И той имаше нужда от сън.
— Време е да оправдаеш заплатата си — каза той на Сам. — Иди в бюрото за туристическа информация и питай за панаири, увеселителни паркове и каквото и да е от този род. В южната част на страната.
Бе шест часа следобед. Той спа дванадесет часа.
— Има два — каза му тя по време на закуската в тяхната стая — Първият се казва Белеверде и се намира в покрайнините на град Ипър, в западния край на страната, близо до крайбрежието и границата с Франция. Вторият е Валиби и се намира до Вавър. Това е на юг от Брюксел. Взех и рекламни брошури.
— Предполагам в брошурите не се съобщава, че при тях работи бивш наемник от Конго — каза Куин. — Онзи кретен каза „на юг“. Ще опитаме първо с Валиби. Избери маршрута и да се махаме оттук.
Малко преди десет той натовари в колата платнената си пътна чанта, новия чувал и по-обемистия багаж на Сам. След като се качиха на магистралата, те тръгнаха бързо на юг, минаха покрай Мехелен, заобиколиха Брюксел по околовръстното шосе и поеха отново на юг по Е-40 към Вавър. След известно време видяха табелата на увеселителния парк.
Той, разбира се, бе затворен. Всички увеселителни паркове представляват тъжна гледка през неприветливите и студени дни на зимата — количките на детския картинг сгушени под брезентово покривало, павилионите празни и студени, монотонният дъждец капе от релсите на увеселителното влакче, а вятърът навява мокри кафеникави листа в пещерата на Али Баба. Дори в административната сграда нямаше никой. Те се отправиха към едно кафе надолу по пътя.
— Сега накъде? — попита Сам.
— При мистър Ван Айк, в дома му — отвърна Куин и помоли за местния телефонен указател.
Жизнерадостното лице на директора на увеселителния парк, Берти Ван Айк, грееше от корицата на брошурата, а под него се мъдреше надпис, приветстващ всички посетители с добре дошли. Тъй като Ван Айк е фламандско име, а Вавър е разположен дълбоко във френскоговорящата част на страната, в телефонния указател имаше само трима под това име. Единият от тях фигурираше като Алберт. Следващият бе Берти. Адрес извън града. Те обядваха и подкараха колата натам, като се наложи Куин на няколко пъти да пита за посоката.
Къщата бе приятна, уединена край дългото провинциално шосе, наречено Шьомен де Шарон. Госпожа Ван Айк отвори вратата и извика съпруга си, който се появи след малко по жилетка и чехли. Зад него долиташе глъчката от спортно предаване по телевизията.
Берти Ван Айк работеше в туристическия бизнес и макар по рождение да бе фламандец, той свободно говореше както френски, така и фламандски. Английският му също бе перфектен. От пръв поглед той прецени посетителите като американци и попита:
— Да, аз съм Ван Айк. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Със сигурност се надявам, че можете, сър. Да, наистина се надявам — каза Куин. Той отново влезе в ролята си на простодушен невежа, с която бе успял да надхитри момичето от хотела в Блекууд. — С жена ми сме тук в Белгия, за да се опитаме да намерим близки от първата ни родина. Вижте, моят дядо по майчина линия, той е от Белгия, така че аз имам братовчеди из тези места и си мислех, че ако мога да намеря един или двама от тях, ще бъде наистина чудесно да съобщя това на семейството ми там в Щатите…
От телевизора отзад се чуха бурни викове. Ван Айк бе видимо притеснен. Водачите в белгийската футболна лига Турне играеха с шампионите на Франция Сен Етиен — наистина вълнуващ двубой, който един запалянко не можеше да пропусне.