— Страхувам се, че нямам никакви американски роднини — започна той.
— Не, сър, вие не ме разбрахте. В Антверпен ми казаха, че племенникът на майка ми работи някъде тук из тези места, в увеселителен парк. Пол Марше?
Челото на Ван Айк се набразди и той поклати глава.
— Познавам всичките си служители. Нямаме човек с такова име.
— Един огромен, як тип, наричат го „Големия Пол“. Висок над метър и осемдесет, с ей такива рамена, на лявата си ръка има татуиран…
— Да, да, но той не е Марше. Пол Лефорт искате да кажете.
— Ами, вижте, май че да — отвърна Куин. — Мисля, че си спомням майка му, сестрата на майка ми, омъжи се втори път, така че нищо чудно името му да е сменено. Да знаете случайно къде му е квартирата?
— Почакайте, моля.
Берти Ван Айк се върна след две минути с къс хартия. Сетне побягна обратно към футболния си мач. Турне бяха отбелязали гол, а той го бе изпуснал.
— Никога не съм виждала — каза Сам, като се връщаха с колата към Вавър — такава ужасна карикатура на тъп американец, дошъл на гости в Европа.
Куин се ухили.
— Номерът мина, нали?
Те намериха пансиона на мадам Гарние зад железопътната гара. Вече се свечеряваше. Мадам Гарние, малка съсухрена вдовица, започна още от прага да убеждава Куин, че няма свободни стаи, но съжали, когато той й каза, че не търси стая, а просто възможност да поговори със своя стар приятел Пол Лефорт. Той говореше френски толкова свободно, че тя го взе за французин.
— Но той излезе, мосю. Отиде на работа.
— Във В алиби?
— Да, разбира се. На виенското колело. През зимата той извършва основен ремонт на машината.
Куин направи жест на разочарование, както правят французите.
— Постоянно изпускам приятеля си — оплака се той. — В началото на миналия месец минах покрай панаира, но той бе в отпуск.
— О, не отпуск, мосю. Бедната му майка почина. Дълго боледува тя. Той я гледа до самия край. В Антверпен.
Значи това им бе казал. Той бе отсъствал от жилището и работата си през втората половина от септември и целия октомври. „Да, и аз зная това“, помисли си Куин, но благодари с грейнало лице на мадам Гарние и още един път изминаха четирите километра до увеселителния парк.
Той бе пуст, както и преди шест часа, но сега в тъмнината изглеждаше като призрачен град. Куин се покатери по външната ограда и помогна на Сам да го последва. На фона на тъмното кадифе на небето в нощта той съзираше мастилено-черните очертания на виенското колело, най-високата конструкция в парка.
Минаха покрай разглобените части на въртележката, чиито стари дървени кончета сега почиваха в някой склад, покрай изоставената й въртяща се платформа и порутения щанд за хот-дог. Над тях високо в нощта се издигаше виенското колело.
— Стой тук — прошепна Куин. Като остави Сам в тъмното, той се приближи до фундамента на машината.
— Лефорт — извика той тихо. Никой не отговори.
Двойните седалки, закачени на стоманени пръти, бяха покрити с брезент, за да се запазят през зимата. Седалките, които бяха най-близо до земята, бяха празни — нямаше никой нито в тях, нито под тях. Може би човекът се спотайваше някъде в тъмнината и ги дебнеше. Куин хвърли един поглед зад себе си.
Встрани от колелото се намираше машинното отделение — голям зелен навес от метална конструкция — в който бе побран електрическият двигател. Върху покрива на навеса, боядисана в жълто, бе кацнала кабината за управление. С едно докосване вратите се отвориха. Около генератора цареше тишина. Куин леко го докосна. Машината бе все още топла.
Той се изкачи до кабината за управление, запали контролната лампа над таблото, разучи лостовете и натисна един ключ. С тихо бръмчене машината под него оживя. Той включи на скорост и постави лоста за преден ход на положение „бавно“. Пред него огромното колело започна да се върти в тъмнината. Той намери командното табло за прожекторите, натисна нещо и участъкът в основата на колелото бе окъпан в снежнобяла светлина.
Куин слезе долу и застана край рампата за качване. Кошовете тихо се полюшваха, минавайки пред него. Сам се приближи.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— В машинното имаше едно свалено покривало за кош — отвърна той.
Кошът, който в началото бе най-отгоре, започна да излиза от тъмното вдясно от тях. Човекът в него в никакъв случай не се наслаждаваше на возенето.
Той лежеше свит на дъното на коша, огромното му туловище почти запълнило пространството, предназначено за двама души, ръката с татуировката безжизнено отпусната върху търбуха му, главата опряна в седалката, невиждащите му очи втренчени нагоре в колелото и небето. Той премина бавно само на метър пред тях. Устата му бе полуотворена, пожълтелите от никотина зъби влажно пробляскваха в светлината на прожектора. В средата на челото му бе пробита кръгла дупчица с обгорели от барута тъмни краища. След миг отмина и отново се заизкачва нагоре към нощното небе.