Куин се върна в кабината за управление и спря виенското колело там, където беше първоначално — единствената заета седалка на най-високото място, където никой не можеше да надникне. Той изключи двигателя, загаси светлините и притвори двете врати. Взе ключа за двигателя, както и ключовете за вратите и ги хвърли далеч навътре в изкуственото езерце. Сваленото брезентово покривало на коша бе заключено вътре в машинното отделение. Той се бе замислил дълбоко. Когато я погледна, Сам изглеждаше пребледняла и потресена.
След като излязоха от Вавър и се отправиха към магистралата, те преминаха отново по Шьомен де Шарон, видяха къщата на директора на увеселителния парк, който току-що бе загубил един свой служител. Отново заваля.
Половин миля по-надолу те съзряха хотел Домен Де Шан, чиито светлини им обещаваха уютно кътче в студената и дъждовна нощ.
Когато се настаниха, Куин предложи на Сам да се изкъпе първа. Тя не възрази. Докато тя бе във ваната, той претърси багажа й. Куфарът не го затрудни, пътната й чанта бе от мека кожа — той я провери за тридесет секунди.
Квадратната й тоалетна чантичка бе с дебели стени и тежеше. Той изтърси навън колекцията й от лакове за коса, шампоани, парфюми, кутии с грим, огледалца, четки и гребени. Тя все още бе тежка. Той измери дълбочината от ръба до дъното по външната страна и повтори същото от вътрешната. Има причини, поради които хората не обичат да летят със самолет и рентгеновите апарати са една от тях. Имаше разлика от пет сантиметра между двете измервания. Куин взе джобното си ножче и намери процепа във вътрешното дъно на чантичката.
Десет минути по-късно Сам излезе от банята, като сресваше мократа си коса. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, когато видя какво бе сложено върху леглото и се спря. Лицето й се сгърчи.
Това не бе, както обикновено се казва, дамски пистолет. На леглото лежеше револвер „Смит енд Уесън“, калибър 0,38 с дълга цев, а патроните, подредени върху покривката на леглото, бяха с кух връх. Дори и леко да засегнеха човек, пораженията от тях бяха тежки.
13.
— Куин, Господ ми е свидетел, че Браун ме принуди да го взема, иначе нямаше да ми разреши да дойда с теб. В случай че нещата загрубеят, каза той.
Куин кимна и зачовърка храната си, която иначе бе превъзходна. Но вече беше изгубил апетит.
— Виж, ти знаеш, че с него не е било стреляно. А и за миг не съм се отделяла от теб след Антверпен.
Тя бе права, разбира се. Въпреки че предната нощ той бе спал в продължение на дванадесет часа — време напълно достатъчно някой да измине с кола разстоянието от Антверпен до Вавър и обратно — мадам Гарние бе споменала, че нейният квартирант е заминал да работи по виенското колело същата сутрин след закуска. Когато той се събуди в шест, Сам бе в леглото при него. Но в Белгия има, разбира се, и телефони.
Сам не се беше добрала до Марше преди него, но някой друг бе сторил това. Браун и неговите хрътки от ФБР? Куин знаеше, че и те също са някъде из Европа, с пълната подкрепа на полицейските сили на съответната държава. Но Браун би искал неговия човек жив, за да може да говори и идентифицира съучастниците си. Може би. Той бутна чинията си встрани.
— Беше дълъг ден — каза той. — Хайде да лягаме.
Но и след това той дълго лежа буден в тъмното, втренчил поглед в тавана. Заспа в полунощ. Бе решил да й повярва.
Те напуснаха хотела сутринта след закуска. Сам пое волана.
— Накъде, о, Повелителю?
— Хамбург — отвърна Куин.
— Хамбург? Какво ще правим в Хамбург?
— Познавам един човек там. — Повече от това той не пожела да каже.
Те отново поеха по магистралите. Отправиха се на юг, за да хванат Е-41 северно от Намюр, продължиха по опънатото като конец шосе на изток, подминаха Лиеж и пресякоха немската граница при Аахен. Мрежата на белгийските магистрали плавно се вля в немските аутобани. След границата Сам зави на север й те навлязоха в необятната по своите размери индустриална зона Рур, заобиколиха Дюселдорф, минаха покрай Дюсбург и Есен и накрая се спуснаха в селскостопанските земи на Долна Саксония.
След три часа Куин я смени на волана и след още два те спряха да похапнат за обяд от апетитните наденички с гарнитура от картофи, с които Вестфалия е прочута, в една от безбройните гостилници, които като гъби никнеха на всеки пет-шест километра по главните пътища на Германия. Вече се свечеряваше, когато те се вляха в потока коли, навлизащ в южните предградия на Хамбург.