Старият пристанищен град на Елба бе същият, както Куин го помнеше. Те намериха малък и безличен, но удобен хотел зад Щайндамтор и се настаниха.
— Не знаех, че владееш и немски — каза Сам, когато стигнаха до тяхната стая.
— Защото никога не си питала — отвърна Куин. Всъщност той бе учил езика самостоятелно преди години, тъй като по времето, когато се подвизаваше бандата терористи Баадер-Майнхоф, а след това и техният наследник — Фракция Червена Армия, отвличанията бяха често срещано явление в Германия. Не бяха редки случаите, когато те завършваха с кръвопролития. На три пъти в края на седемдесетте му се бе налагало да работи по случаи във Федералната република.
Той проведе два телефонни разговора, но научи, че човекът, с когото искаше да говори, ще бъде в офиса си чак на следващата сутрин.
Генерал Вадим Василиевич Кирпиченко стоеше в преддверието на кабинета и чакаше. Макар и привидно спокоен, той чувстваше известна напрегнатост. Не че човекът, когото искаше да види, бе недосегаем — напротив, репутацията му говореше точно обратното, освен това те се бяха срещали няколко пъти и преди, макар и само по официален повод и на обществени места. Угризенията му идваха от друго място — да мине през главата на шефовете си от КГБ и без да ги уведоми, да помоли за лична среща с Генералния секретар — това бе много рисковано. Ако се разчуеше или той се провалеше, кариерата му щеше да бъде заложена на карта.
От вратата на кабинета се появи един секретар и се спря на прага й.
— Генералният секретар ви очаква, другарю генерал — каза той и отстъпи встрани. След като Кирпиченко влезе, мъжът излезе от стаята и затвори вратата.
Заместник-началникът на Първо главно управление, висшият офицер от разузнаването, отдел „Шпионаж“, тръгна през дългата стая към човека, който седеше зад бюрото в нейния край. Дори Михаил Горбачов да бе озадачен от молбата му за тази среща, нищо не издаваше това. Той поздрави дружески генерала от КГБ, като се обърна към него по малко и бащино име и зачака посетителят да продължи.
— Вие сте получили доклада от нашата лондонска резидентура относно така нареченото доказателство, което англичаните са извадили от трупа на Саймън Кормак.
Това бе по-скоро потвърждение, отколкото въпрос. Кирпиченко знаеше, че Генералният секретар трябва вече да го е видял. Той бе поискал резултатите от лондонската среща веднага щом те пристигнаха. Горбачов кимна леко.
— И вие знаете, другарю Генерален секретар, че нашите колеги от армията отричат предметът от снимката да е част от тяхно оборудване.
Космическите програми на Байконур са към военните. Второ кимване. Кирпиченко започна по същество.
— Преди четири месеца аз представих доклад получен от моя резидент в Белград. Тъй като сметнах, че докладът е от особена важност, на грифа сложих молба да бъде придвижен от другаря председател до този кабинет.
Горбачов застина. Той разбра. Офицерът пред него, въпреки високия си ранг, бе тук без знанието на Крючков. „Надявам се да имате сериозни мотиви за това, другарю генерал“, помисли си той. Лицето му не промени израза си.
— Очаквах да получа инструкции за по-нататъшно разследване на нещата, но нищо не дойде. Случайно ми хрумна мисълта дали въобще сте виждали доклада от август — тогава, в края на краищата, е сезонът на отпуските…
Горбачов си спомни прекъснатата почивка, когато онзи еврейски отцепници бяха пребити от бой в една московска улица пред очите на всичките западни медии.
— Имате ли копие от този доклад у вас, другарю генерал? — попита той тихо.
Кирпиченко извади два сгънати листа от вътрешния джоб на сакото си. Той винаги носеше цивилни дрехи, мразеше униформите.
— Може да няма никаква връзка, другарю Генерален секретар. Надявам се да е така. Но не обичам съвпаденията. Така са ме учили…
Михаил Горбачов прегледа доклада от майор Керкорян в Белград и сбърчи озадачено чело.
— Кои са тези хора? — попита той.
— Петима американски индустриалци. Лицето Милър сме го класифицирали като представител на крайната десница, човек, който ненавижда нашата страна и всичко свързано с нея. Лицето Сканлън е предприемач, това което американците наричат „хаслър“. Останалите трима произвеждат свръхмодерни оръжия за Пентагона. При тези технически познания, които имат в главите си, те никога не би трябвало да се излагат на опасността от евентуален разпит, каквото крие такова посещение в нашата страна.