— Но са били тук? — попита Горбачов. — Тайно, с военен транспорт? И са кацнали в Одеса?
— Точно тук е съвпадението — отговори шефът на шпионажа. — Аз проверих при диспечерите на военновъздушните сили. Когато самолетът „Ан“ е напуснал румънското въздушно пространство и е навлязъл в района на одеската диспечерска служба, той е променил маршрута си, прелетял е над Одеса и се е приземил в Баку.
— Азербайджан? Какво, по дяволите, са правили в Азербайджан?
— В Баку, другарю Генерален секретар, е щабът на Върховното южно командване.
— Но това е свръхсекретна военна база. Какво са правили там?
— Не знам. След приземяването следите им се губят. Прекарали са шестнадесет часа вътре в базата и след това със същия самолет са се върнали в същата въздушна база в Югославия. Не са ходили на лов за глигани, не са били на почивка.
— Нещо друго?
— Едно последно съвпадение. Същия ден маршал Козлов бе на инспектиращо посещение в щаба в Баку. Просто рутинна проверка. Поне така бе оповестено.
Когато той си замина, Михаил Горбачов отмени всички посещения и се замисли над това, което бе научил. Положението беше лошо, много лошо. Всъщност не чак толкова. Имаше и малка компенсация. Неговият противник, твърдоглавият генерал, който ръководеше КГБ, току-що бе направил една много сериозна грешка.
Лошите новини не се сипеха единствено над Новая площадь, Москва. Те бяха изпълнили луксозния офис на Стийв Пайл, заемащ последния етаж на сградата на банката в Рияд. Полковник Истърхаус сложи писмото от Анди Ланг върху масата.
— Разбирам — каза той.
— За Бога, този малък негодник все още може да ни вкара в голяма беда — запротестира Пайл. — Файловете в компютъра може и да не са тези, за които той говори, но ако не престане да вдига шум за това, може счетоводителите от министерството да поискат да хвърлят един поглед, истински поглед. Преди април. Знам, че всичко това става с одобрението на самия принц Абдул и е за справедлива кауза, но, по дяволите, вие си имате представа що за хора са тези. Да предположим, че той си оттегли подкрепата и каже, че не знае нищо…? Те са способни на това, вие го знаете. Вижте, мисля си дали не трябва да върнете онези пари, да наберете фондовете от някъде другаде…
Светлосините очи на Истърхаус продължаваха да се взират в пустинята. „Положението е много по-лошо, отколкото ти се струва, приятелю“, мислеше си той. Нямаше никакво мълчаливо одобрение от принц Абдул, никакво разрешение от Кралската династия. Освен това половината от парите бяха вече похарчени, дебели пачки банкноти бяха отишли за подготовката на преврата, който щеше един ден да внесе ред и дисциплина — неговия ред и дисциплина — в абсурдната икономика и хаотичните политически структури в целия Близък изток. Той се съмняваше дали Династията на Сауд виждаха нещата по този начин; или пък Държавният департамент.
— Не се тревожи, Стийв — успокои го той. — Ти знаеш кого представлявам тук. Ще се погрижим нещата да се оправят, уверявам те.
Пайл го изпрати, но не можа да се успокои. Дори ЦРУ се забъркваха в каши, спомни си твърде късно той. Ако бе по-схватлив и бе чел по-малко книги, щеше да проумее, че един висш служител на Компанията не може да има чин полковник. В Ленгли не взимаха бивши армейски офицери, но той не знаеше това. Просто се тревожеше.
Като слизаше надолу, Истърхаус осъзна, че ще трябва да се върне за консултация в Щатите. Пък и времето за това бе дошло. Всичко бе на мястото си и цъкаше отмерено като бомба с часовников механизъм. Той дори бе изпреварил графика. Трябваше да даде отчет на покровителите си за ситуацията в момента. Докато е там, ще подметне нещо и за Анди Ланг. Сигурно има начин младежът да бъде купен и убеден да преустанови съпротивата си, поне до април? Той не съзнаваше колко дълбоко се мами.
— Дитер, дължиш ми услуга и затова ти се обаждам.
Куин седеше със събеседника си в един бар на две пресечки от мястото, където човекът работеше. Събеседникът му изглеждаше притеснен.
— Но, Куин, моля те, постарай се да разбереш. Не става дума за вътрешни разпоредби. Самият федерален закон забранява външни хора да имат достъп до хранилището.
Дитер Луц бе с десет години по-млад от Куин, но се бе замогнал повече и имаше блясъка на преуспял в кариерата си човек. Всъщност той бе старши репортер в екипа на списанието „Дер Шпигел“, най-голямото и престижно списание в Германия за актуална политика.
Но той познаваше и други времена. В началото работеше на свободна практика и с пот на челото изкарваше прехраната си, като и стараеше да бъде с едни гърди пред съперниците си. Точно тогава станаха големите събития. Имаше един случай на отвличане, който дни наред даваше хляб на всички немски вестници. В най-трудния момент от преговорите с похитителите той неволно бе разгласил нещо, което за малко не провали сделката.