Вбесената полиция бе поискала да узнае откъде е изтекла информацията. Отвлеченият бе виден индустриалец, поддръжник на една политическа партия и от Бон оказваха силен натиск върху тях. Куин знаеше кой бе виновен за това, но си замълча. Стореното бе сторено, грешката трябваше да се поправи, затова издаването на един млад репортер, изпълнен с прекален ентусиазъм и също толкова недалновидност, нямаше да помогне на никого.
— Не е необходимо аз да влизам — каза Куин търпеливо. — Ти си вътрешен там. Имаш право да отидеш и да вземеш материала, ако има такъв.
Офисите на „Дер Шпигел“ се намират на улица Брандщвиите, № 19 — малка пресечка, простираща се между Довенфлиит канал и Ост-Вест Щрасе. В подземието на модерния единадесететажен блок тихо си кротува най-голямата „морга“ за вестници в Европа. В него са заведени повече от 18 милиона документа. Прехвърлянето на съдържанието на папките върху компютър бе започнало цяло десетилетие преди този ноемврийски следобед, в който Куин и Луц седнаха да пият бира в бара на Дом Щрасе. Луц въздъхна.
— Добре — каза той. — Как се казва?
— Пол Марше — отвърна Куин. — Белгийски наемник. Сражавал се в Конго от хиляда деветстотин шестдесет и четвърта до хиляда деветстотин шестдесет и осма. Също така и всички общи репортажи от събитията по онова време.
Във файловете на Джулиън Хеймън в Лондон може би имаше нещо за Марше, но тогава Куин не можеше да даде име. След час Луц се върна с една папка.
— Не трябва да давам тези документи на никого — каза той. — Освен това трябва да ги върна преди свечеряване.
— Глупости — дружелюбно отвърна Куин. — Върни се на работа и ела след четири часа. Аз ще бъда тук и ще си ги вземеш обратно.
Луц си отиде. Сам не бе разбрала нищо от разговора им на немски, но сега се наведе към Куин, за да види какво е получил.
— Какво търсиш? — попита тя.
— Искам да видя дали копелдакът е имал някакви приятели, дали въобще е бил близък с някого — отговори Куин и се зачете.
Първата изрезка бе от антверпенски вестник от 1965 година, съдържаща общ очерк за съгражданите им, които се бяха записали да се бият в Конго. В онези дни за Белгия това бе въпрос на прочувствен патриотизъм — историите за въстаниците от племето Симба, които изнасилвали, измъчвали и клали свещеници, монахини, заселници, мисионери, жени и деца — много от тях от Белгия — бяха придали на наемниците, потушили този бунт, ореол на славни герои. Статията бе на фламандски, с прикрепен към нея превод на немски.
Марше, Пол: роден през 1943 в Лиеж, син на баща валонец и майки фламандка — това обяснява френски звучащото име на момчето, израсло в Антверпен. Бащата загинал по време на освобождението ни Белгия през 1944–1945. Майката се завърнала в родния си Антверпен.
Бедно детство, прекарано по пристанищата. Още от ранни юношески години започнали неприятностите с полицията. Низ от леки присъди до пролетта на 1964. Появил се в Конго в Групата на Леопарда на Жак Шрам… Никъде не бе споменато за обвинения в изнасилване. Може би полицията в Антверпен нарочно пазеше мълчание по случая, надявайки се, че един ден той ще се появи и ще бъде арестуван.
Втората изрезка съдържаше мимолетно съобщение. През 1966 той явно е напуснал Шрам и се присъединил към Пети отряд, командван по това време от Джон Петерс, наследил Майк Хоър. В този отряд повечето от наемниците са били южноафриканци — Петерс бързо се беше отървал от английските наемници на Хоър — а фламандският на Марше сигурно му е помогнал да се сработи с африканерите, тъй като техният език, африкаанс, е много близък с фламандския.
В другите две статии се споменаваше за Марше или просто за един огромен белгиец, наричан Големия Пол, който останал да воюва и след разформироването на Пети Отряд и оттеглянето на Петерс и върнал се след това отново при Шрам, тъкмо навреме за бунта през 1967 в Стенливил и дългия поход до Букаву.
Накрая Луц бе приложил пет ксерокопия на страници от класическия труд на Антони Моклер „История на наемниците“, които помогнаха на Куин да възстанови събитията от последните месеци на Марше в Конго.
След окончателното потушаване на въстанието на племето Симба в конгоанската столица бил извършен преврат и генерал Мобуту взел властта. Веднага след това той се опитал да разформирова всички отряди от бели наемници. Пети отряд — групата на англичаните и южноафриканците — се разпуснала доброволно. Шести, под командването на французина Боб Денар, отказали. През юни 1967 те се разбунтували в Стенливил, Денар бил прострелян в главата и евакуиран в Родезия. Жак Шрам поел командването на един смесен отряд, състоящ се от хората, останали след разпускането на Пети отряд, от останалите без лидер наемници от Шести и от собствените му белгийци. Плюс няколкостотин мобилизирани катангийци.