— Ако не е регистриран във федералната полиция, ще трябва да преминеш през десет отделни полицейски власти — отговори Луц. — След войната, знаеш, съюзниците бяха така любезни да напишат конституцията ни вместо нас и сега всичко е децентрализирано, за да нямаме никога втори Хитлер. Когато се наложи някой да бъде открит, се получават големи майтапи. Знам, това е част от работата ми, но при човек като този… шансът е много малък. Ако иска да изчезне, ще изчезне и край. Явно го е направил, иначе щеше да даде поне едно интервю през тези двадесет и три години, щеше да се появи в някой вестник. Но не би. Ако бе сторил това, щеше да бъде в архивите ни.
Куин зададе последния си въпрос. Откъде бе родом този Бернхард? Луц прегледа страниците.
— Дортмунд — каза той. — Роден и израснал в Дортмунд. Може би полицията там знае нещичко за него. Но няма да ти кажат нищо. Граждански права, разбираш ли. Тук в Германия ние сме ревностни поддръжници на правата на гражданите.
Куин му благодари й го освободи. Двамата със Сам се спуснаха надолу по улицата, като се оглеждаха за някой по-привлекателен ресторант.
— Накъде ще поемем сега? — попита тя.
— Дортмунд — отвърна той. — Познавам един човек там.
— Скъпи, ти имаш познати навсякъде.
Един ден в средата на ноември Майкъл Одел остана насаме с президента Кормак в Овалния кабинет. Вицепрезидентът бе шокиран от промяната, настъпила в стария му приятел. Джон Кормак не само че не се беше възстановил след погребението, а сякаш още повече се бе свил вътре в себе си.
Не само външният му вид тревожеше Одел. Президентът бе изгубил способността да се съсредоточава, предишната му решителност бе отслабена. Одел се опита да привлече вниманието му към дневника с деловата програма за седмицата.
— А, да — каза Кормак, като направи неуспешен опит да се съживи. — Нека да погледнем.
Той започна да разглежда страницата за понеделник.
— Джон, днес е вторник — тихо каза Одел.
Когато Кормак запрелиства дневника, Одел видя плътните червени линии, с които президентът бе отменил ангажиментите си. В града пребиваваше държавен глава на страна, член на НАТО и президентът трябваше да го посрещне на поляната пред Белия дом. Нямаше да провежда никакви официални разговори — европеецът бе проявил разбиране — а щеше да направи само едно приветствие и толкова.
Проблемът всъщност не се състоеше в това дали европейският лидер ще влезе в положението на президента или не, а в това дали медиите в Америка щяха да го направят, ако той не се появеше на срещата. Одел се опасяваше, че те могат да разберат истинското състояние на нещата.
— Замести ме, Майкъл — помоли Кормак.
Вицепрезидентът кимна.
— Разбира се — отвърна потиснато той. Това бе десетата отложена среща само за тази седмица. Писмената работа можеше да се поеме от служителите в Белия дом, които се справяха добре — Кормак умело бе подбрал екипа си. Но американският народ облича с голяма власт човека, който е едновременно президент, държавен глава, ръководител на изпълнителната власт, главнокомандващ Въоръжените сили, той е човекът, чийто пръст е на ядреното копче. Но срещу известни задължения от негова страна. Едно от тях е, че народът има право да вижда своя президент, при това колкото се може по-често.
Един час по-късно в залата за кризисни ситуации министърът на правосъдието изрази гласно терзанията на Одел.
— Той не може да седи затворен там цяла вечност — каза Уолтърс.
Одел вече им бе разказал за състоянието, в което беше намерил президента преди час. Присъстваха само основните членове: Одел, Станърд, Уолтърс, Доналдсън, Рийд и Джонсън, плюс доктор Армитидж, когото бяха поканили да присъства като съветник.
— Станал е кожа и кости, въобще не е това, което бе само преди пет седмици. По дяволите! — възкликна Одел.
Слушателите му бяха мрачни и потиснати.
Доктор Армитидж обясни, че президентът Кормак страда от тежка травма вследствие на шока, от която, изглежда, бе безсилен да излезе.
— Какво, по дяволите, означава това, като махнете научните си термини? — изръмжа Одел.
— Това означава — отвърна Армитидж търпеливо, — че президентът е изпаднал в такава дълбока скръб по сина си, че е загубил желание да живее.
Веднага след отвличането на Саймън, докладва психиатърът, президентът получил подобна травма, но не толкова силна. Тогава проблемът бил в напрежението и силното безпокойство, причинени от неведението й тревогата — той не знаеше какво става със сина му, дали е жив или мъртъв, дали е добре или е малтретиран, или кога ще бъде освободен.
С течение на дните напрежението се поуталожило. Той бе научил по заобиколен начин от Куин, че синът му поне е жив. С наближаването на деня на размяната и освобождаването дори малко се посъвзел.