Но събитията през последните шест седмици не бяха обичайни, съобщаваха вестникарите на читателите си — като че ли последните сами не виждаха това. По-надолу те описваха как загубата на единствения му син го травматизирала и сломила волята му.
И тримата автори изброяваха в хронологичен ред примери за липса на концентрация, отложени изказвания и отменени публични изяви през двете седмици след погребението на остров Нантъкет. „Невидимия“ — така един журналист нарече ръководителя на изпълнителната власт.
Заключенията в края на трите статии също бяха сходни. Не би ли било по-удачно ако президентът отстъпи мястото си на вицепрезидента Одел, като по този начин му даде възможност за едногодишно управление, през което да се подготви за преизбиране през ноември 1992?
В края на краищата, разсъждаваха в „Тайм“, основната точка от програмата на Кормак по отношение на външната, отбранителната и икономическата политика — съкращаването на бюджета за отбраната със 100 милиарда долара, придружено от ответно намаление от страна на Съветския съюз — вече се беше провалила.
„Умряла работа“ — така „Нюзуик“ описваше шансовете за ратифициране на договора от Конгреса след коледната ваканция.
Наближаваше полунощ, когато Истърхаус се приземи в Хюстън след дванадесет часа полет и два часа престой в Лондон. Заглавията по вестниците от павилиона на летището в Хюстън бяха отишли още по-далеч — Майкъл Одел е тексасец и ако замести Кормак, за втори път след Джонсън президентът ще бъде от този щат.
Съвещанието с групата от Аламо по график трябваше да трае два дни. Една служебна лимузина закара Истърхаус до Ремингтън, където за него бе запазен апартамент. Преди да си легне, той хвана един от последните информационни бюлетини. Въпросът отново бе поставен на дневен ред.
Полковникът не знаеше за плана „Травис“. Не бе и необходимо. Но това, което той със сигурност знаеше, бе, че една смяна на ръководителя на изпълнителната власт би премахнала последното препятствие по пътя към осъществяването на всичките му мечти — завладяването на Рияд и нефтените полета на Хаза от американския корпус за бързо реагиране, изпратен там от президент, готов на такава стъпка.
Каква случайност, помисли си той, когато сънят го унасяше, каква щастлива случайност.
На стената на един преустроен склад, до тапицираната му врата от тиково дърво, бе поставена малка месингова табелка, на която пишеше просто „Тор Спедицион АД“. Очевидно Ленцлингер криеше истинската същност на своя бизнес зад фасадата на компания за превози, въпреки че никъде наоколо не се виждаха камиони, нито пък миризма на нафта някога бе попивала в дебелите килими на офисите, уединени на четвъртия етаж пред които Куин се озова.
На външния вход на сградата имаше звънец и домофон, както и в коридора на четвъртия етаж, където те бяха допълнени и от видеокамера, част от вътрешната телевизионна система за охрана. Преустройството на този склад, разположен в странична уличка до старите докове, където реката Везер забавя своя бяг към Северно море, за да оправдае съществуването на стария Бремен, не е било евтино.
Секретарката, която той видя в приемната, бе внушителна. Ако Ленцлингер имаше камиони, тя лесно би ги палила с по един къч.
— Ja, bitte? — попита тя, но изпитателният й поглед ясно говореше, че не тя, а той всъщност е молителят.
— Бих желал, ако е възможно, да говоря с хер Ленцлинглер — каза Куин.
Тя си записа името му и изчезна в тайното светилище, като затвори вратата след себе си. Куин имаше усещането, че огледалото, окачено на стената, разделяща двете стаи, е двойно. Тя се върна след тридесет секунди.
— По каква работа го търсите, хер Куин?
— Бих искал да се срещна с един от служителите на хер Ленцлингер, Вернер Бернхард — отвърна той.
Тя отново влезе вътре. Този път се забави повече от минута. Когато се върна, тя плътно затвори вратата на стаята, водеща към неизвестния й обитател.
— Съжалявам, но хер Ленцлингер е зает и не може да говори с вас — каза тя. Звучеше като окончателно решение.
— Ще почакам — каза Куин.
Тя го изгледа така, сякаш съжаляваше, че навремето не е била достатъчно голяма, за да го натика в концентрационен лагер и изчезна за трети път. Когато се върна на бюрото си, тя не отговори нищо и продължи да пише на машината със съсредоточена злоба.
В приемната се отвори друга врата и от нея изскочи един мъж. Той изглеждаше като подвижен трикрилен гардероб и с успех можеше да се пазари за шофьор на един от камионите. Светлосивият му костюм бе така скроен по мярка, че почти не издаваше грамадата мускули отдолу. Късо подстриганата коса, продухана със сешоар, крем след бръснене и превзетата вежливост също говореха за много пари. Ако се махнеше всичко това, отдолу той си оставаше един обикновен бияч.