— Хер Куин — тихо каза той. — Хер Ленцлингер е зает и не може да ви приеме или да отговаря на въпросите ви.
— Сега в момента, да — съгласи се Куин.
— Нито сега, нито друг път. Моля, вървете си.
Куин имаше усещането, че срещата е приключила. Слезе долу и и отправи през павираната улица към колата, в която Сам го чакаше.
— Не мога да се срещна с него през работно време — каза Куин — Затова ще трябва да го посетя в дома му. Да отидем до Олденбург.
Още едно древно селище, от чието речно пристанище векове наред била въртяна търговия надолу по реката Хюнте. Навремето тук е било седалището на рода на граф Олденбург. Централната част — Старият град — е все още оградена на места от предишната градска стена и от стария ров с вода, образуван от множество свързани един с друг канали.
На улица „Свещения призрак“ Куин намери хотел, какъвто винаги предпочиташе — тиха страноприемница с ограден от стена двор — наречен „Граф фон Олденбург“.
Преди да затворят магазините, той успя да посети един за железария и един за спортни стоки. От една будка купи карта на околността с възможно най-едрия мащаб. След вечеря той хвърли Сам в недоумение, като в продължение на един час в хотелската стая правеше възли на всеки петдесет сантиметра по дължината на въжето, което бе купил от железарията. Завърши, като към края му завърза една абордажна кука с три зъбеца.
— Къде ще се катериш? — попита тя.
— По някое дърво, предполагам — бе всичко, което благоволи да й каже. Тя все още спеше, когато призори той излезе.
Откри имението на Ленцлингер час по-късно. То се намираше точно на запад от града, южно от голямото езеро Бад Цвишенан, между селата Портслоге и Янстрат. Цялата област бе заета от обширна равнина, която продължаваше без нито едно хълмче на запад и пресичаше река Емс, за да навлезе в северна Холандия сто километра по-нататък.
Прорязана от безброй реки и канали, отвеждащи водите от блатистата низина към морето, областта между Олденбург и границата е изпъстрена с букови, дъбови и иглолистни гори.
В миналото укрепено феодално владение, имението на Ленцлингер сега бе скътано между две такива горички в частен парк от двадесетина декара, всичко това заградено от стена, висока два метра и половина.
Облечен от глава до пети в зелен маскировъчен костюм, Куин прекара цялата сутрин легнал върху клона на един мощен дъб в гората от другата страна на пътя към имението. Бе скрил лицето си зад маскировъчна мрежа. С помощта на своя бинокъл с висока разделителна способност той успя да види всичко, което го интересуваше.
Сивокаменната къща и пристройките към нея бяха разположени във формата на буквата „Е“. По-късото крило бе самата къща, състояща се от два етажа и тавански помещения. По-дългото крило, където едно време са се помещавали конюшните, сега беше преустроено в самостоятелни апартаменти за помощния персонал. Куин успя да преброи четирима — един иконом, който същевременно бе и прислужник, готвач и две чистачки. Вниманието му бе привлечено повече от системите за охрана, които бяха многобройни и скъпи.
Ленцлингер бе започнал като млад предприемач в края на петдесетте, като продаваше евтини, останали от войната оръжия на всеки, който отидеше при него. Тъй като нямаше разрешително, сертификатите му за крайния потребител бяха подправени, а и самият той не задаваше никакви въпроси. Това бе епохата на антиколониалните войни и на революциите в Третия свят. Като балансираше по ръба ни закона, той си изкарваше прехраната, но нищо повече.
Големият удар дойде, когато избухна гражданската война в Нигерия. Успя да измами онези от Биафра с повече от половин милион долара — те бяха платили за базуки, но вместо тях получиха чугунени водосточни тръби. Предположението му, че сражавайки се на живот и смърт, те ще бъдат възпрепятствани да дойдат при него, за да си разчистят сметките, се оказа вярно.
В началото на седемдесетте той успя да си набави разрешително за търговия с оръжие — Куин можеше само да гадае колко му е струвало всичко това — което му позволи да снабдява половин дузина воюващи групировки от Африка, Централна Америка и Близкия изток. Освен това той успяваше да направи по някоя и друга „черна“ сделка (много по-изгодни от другите) с ЕТА, ИРА и още няколко като тях. Той купуваше от Чехословакия, Югославия и Северна Корея, които се нуждаеха от твърда валута, и продаваше на тези, които бяха решени на всичко. Докъм 1985 година той преговаряше за доставката на нова военна техника от Северна Корея и за двете страни в ирано-иракската война. Неговите запаси бяха използвани дори от някои правителствени разузнавателни агенции, в случаите, когато те се нуждаеха от оръжие без сертификат за произход за извършване на дирижирани отвън преврати.