Тази кариера го бе направила много богат. Бе му спечелила също така и много врагове. На парите той бе решил да се наслаждава, и неприятелите си — да огорчава.
Всеки един прозорец, на първия и втория етаж, бе с електронни защита. Въпреки че не можеше да види алармените устройства, Куин бе сигурен, че и вратите са надлежно защитени. Това бе вътрешният пръстен. Външният пръстен бе изграден по стената. Тя ограждаше без прекъсване целия имот, като отгоре й имаше два реди бодлива тел. Дърветата вътре в парка бяха окастрени така, че да няма клони, които да се надвесват извън оградата. Имаше и нещо друго, което просветваше в редките лъчи на зимното слънце. Една жица, опъната като струна, вървеше по върха на стената, като бе отделена от нея чрез керамични трупчета. Тя бе под напрежение, свързана към алармената система и реагираше при най-малък допир.
Пространството между стената и къщата бе открито — петдесетина метра в най-тесния участък — и бе обхождано от обективите ни видеокамери и пазено от кучета. Той наблюдаваше как два вързани добермана с намордници получаваха полагаемата им се закуска. Кучкарят бе твърде млад, за да бъде Бернхард.
Куин отбеляза, че в девет без пет към Бремен потегли един Мерцедес 600 с тъмни стъкла. Ходещият трикрилен гардероб настани на задната седалка една загърната с шал фигура, чиято глава бе скрита в кожена шапка и се настани на предната седалка до шофьора. Колата профуча през отворения метален портал и излезе на пътя. Минаха точно под клона, върху който лежеше Куин.
Куин предполагаше, че телохранителите са четирима, може би петима. Шофьорът изглежда бе един от тях, ходещият гардероб — със сигурност. Оставаше кучкарят и вероятно още един вътре в къщата. Бернхард?
Командният пулт на алармената система изглежда бе разположен в една стая на приземния етаж, където пристройката за персонала се съединяваше с къщата. Кучкарят на няколко пъти влезе и излезе оттам, като използваше една малка врата, водеща направо към поляната. Куин предположи, че нощната охрана вероятно може да управлява прожекторите и видеокамерите от стаята, както и да пуска кучетата. До обяд Куин състави плана си, слезе от дървото и се върна в Олденбург.
Със Сам прекараха следобеда в пазаруване — той нае един микробус и разнообразни инструменти, тя довърши покупките от списъка, който той й бе дал.
— Може ли да дойда с теб? — попита тя. — Ще чакам отвън.
— Не. Дори една кола по този затънтен селски път през нощта бие на очи. А две са равни на цяло задръстване.
Той й разказа какво възнамерява да прави.
— Само бъди там, когато се върна — каза й той. — Нещо ми подсказва, че тогава може много да бързам.
В два часа след полунощ той спря пред каменната стена и паркира близо до нея. Камионетката му бе с висок покрив и това му даваше възможност, когато се качеше върху покрива й, да вижда ясно над стената. В случай, че някой любопитко решеше да задава въпроси, отстрани на микробуса с помощта на самозалепваща лента бе изобразен фирменият знак на монтьор на телевизионни антени. Това щеше да обясни и наличието на алуминиевата телескопична стълба, монтирана върху покрива на колата.
Когато главата му се показа над стената, той видя осветените от луната голи дървета в парка, поляната, стигаща до самата къща и мъждукащата светлинка от прозореца на стаята, където бе нощната охрана.
Мястото, което той бе избрал за осъществяването на своя план, бе едно самотно дърво вътре в парка, което се намираше само на два метра и половина от стената. Застана на покрива на камионетката и внимателно завъртя като ласо малката пластмасова кутийка, вързана към края на рибарско влакно. Когато бе набрал достатъчно инерция, той отпусна влакното. Пластмасовата кутийка излетя по лека парабола, влезе в клоните на дървото и започна да пада към земята. След малко рибарското влакно я спря. Куин отпусна влакното дотолкова, че да остави кутийката да се люлее сред клоните на два метра над тревата в парка, след което завърза влакното.
Той запали двигателя и премести безшумно микробуса на около сто метра надолу покрай стената и спря точно срещу стаята на охраната. Отстрани на колата бе монтирал стоманени скоби, нещо, което на сутринта щеше доста да озадачи компанията, която му я бе дала под наем. Куин вкара стълбата в тях, за да може алуминиевата конструкция да мине високо над стената. От последното й стъпало той лесно можеше да скочи напред и да се приземи долу в парка, като избегне бодливата тел и алармената жица. Покатери се по стълбата, завърза спасителното въже към последното й стъпало и зачака. Забеляза тъмната фигура на добермана да пресича с големи скокове едно огряно от луната петно в парка.