Звукът, когато бе включен, бе твърде тих и Куин не можеше да го чуе, но не и кучетата. Той видя как едното от тях се спря, замря и се заслуша, след това се втурна към мястото, където сред клоните черната кутийка се люлееше на найлоновото влакно. Секунди по-късно довтаса и второто куче. Две камери върху стената на къщата се завъртяха, за да ги проследят. Кучетата не се върнаха.
След пет минути тясната врата се отвори и оттам излезе един мъж. Това не бе кучкарят от сутринта, а нощният пазач.
— Лотар, Вотан, какво става? — тихо извика той. Сега и той, и Куин чуха доберманите да ръмжат и яростно да лаят някъде в реда от дървета. Човекът се върна, погледна мониторите, но на тях нищо не се виждаше. Появи се с фенерче, извади пистолет и тръгна към кучетата. Вратата бе оставена отворена.
Като тъмна сянка Куин скочи от върха на стълбата, далеч напред и навътре, след това четири метра надолу. Приземявайки се, той се претърколи като парашутист, изправи се и затича между дърветата към стаята на охраната. След като влезе, той затвори и заключи вратата отвътре. Един бегъл поглед върху мониторите му бе достатъчен, за да види, че пазачът все още се мъчеше да обуздае доберманите на стотина метра от него. В края на краищата човекът щеше да забележи касетофона, който висеше от едно клонче на два метра над земята и бълваше безкраен поток от кучешки лай и ръмжене, карайки разярените добермани да скачат в напразни опити да го достигнат. Цял час бе необходим на Куин, за да приготви този запис в хотелската си стая, за безкраен ужас на останалите гости. Когато пазачът откриеше измамата, щеше да бъде твърде късно.
В стаята на охраната имаше и друга врата, която водеше към къщата. Куин се изкачи по стълбите на етажа, на който се помещаваха спалните. Шест гравирани врати от дъб, всичките от които изглежда водеха към спални помещения. Светлината, която той бе забелязал миналата сутрин призори, сочеше че спалнята на собственика е в дъното. Така и се оказа.
Хорст Ленцлингер се събуди с усещането, че нещо твърдо и болезнено е напъхано в лявото му ухо. След миг нощната лампа до леглото му светна. Вбесен, той изписка веднъж, след това безмълвно зяпна лицето над него. Долната му устна затрепери. Той позна мъжа, посетил офиса му, чието изражение тогава не му хареса. Още по-малко му харесваше сега. Но това, което намираше за най-неприятно, бе дулото на пистолета, вкаран на два сантиметра вътре в ухото му.
— Бернхард — каза мъжът в бойния маскировъчен костюм. — Искам да говоря с Вернер Бернхард. Използвай телефона. Извикай го тук. Сега.
С трепереща ръка Ленцлингер се пресегна към домашния си телефон върху нощната масичка, набра вътрешен номер и от слушалката се чу сънлив глас.
— Вернер — с изтънял гласец каза той, — размърдай си задника и ела тук. Веднага. Да, в моята спалня. Бързо.
Докато чакаха, Ленцлингер наблюдаваше Куин със смесица от страх и неприязън. Върху чаршафите от черна коприна до него спеше едно дребно виетнамско момиче, купено за тази нощ, което изхлипваше от време на време в съня си. Кафявото й тяло, тънко като клечица, наподобяваше кукла. Бернхард пристигна, надянал поло върху пижамата си. Той съзря картината и зяпна сащисан.
Годините му отговаряха на описанието — към петдесетте. Неприятно, бледо лице, жълтеникаво-червена коса, посивяваща отстрани, малки сиви очички.
— Какво става тук, хер Ленцлингер?
— Тук аз задавам въпросите — каза Куин на немски. — Кажи му да отговаря бързо и да казва истината. В противен случай ще ти трябва лъжичка, с която да изгребеш мозъка си от абажура. Хич не ми пука, да знаеш, дръвник такъв. Само това му кажи.
Ленцлингер се подчини. Бернхард кимна.
— Ти си бил в Пети отряд под командването на Джон Петерс?
— Да.
— След това си останал и си участвал в бунта в Стенливил и похода до Букаву и обсадата?
— Да.
— Срещал ли си някога един едър белгиец, който да се казва Пол Марше, известен като „Големия Пол“?
— Да, спомням си го. Дойде при нас от Дванадесети отряд, групата на Шрам. След като улучиха Денар в главата, всички минахме под командването на Шрам. Е, и?