Петимата от Аламо седяха смълчани. Двама от тях бяха възнамерявали само да отклонят потока саудитски нефт към Америка и нищо повече. Останалите трима се бяха съгласили да продължат докрай. Това, което току-що бяха чули, бе план за прекрояване на една трета от картата на света. На Мойр и Коб, за разлика от останалите трима, да не говорим за полковника, им мина през ума, че Истърхаус всъщност е един крайно неуравновесен егоцентричен маниак. И двамата осъзнаха, че са се хванали на хоро, от което нито могат да се откопчат, нито могат да спрат.
Сайръс Милър покани Истърхаус на дискретен обяд за двама в трапезарията до кабинета си.
— Никакви проблеми, полковник? — запита той над пресните праскови от собствената му оранжерия. — Наистина ли няма никакви проблеми?
— Би могъл да се появи един, сър — каза внимателно полковникът. — Аз разполагам със сто и четиридесет дни до деня X. Време предостатъчно за изтичане на информация, което може да провали замисъла ни изцяло. Има един младеж, бивш банков служител… понастоящем живее в Лондон. Името му е Ланг. Бих искал някой да поговори с него.
— Разкажете ми — каза Милър. — Разкажете ми за мистър Ланг.
Два часа и половина след бягството им от Олденбург, Куин и Сам влязоха с колата в Гронинген, град в Северна Холандия. Столица на провинция със същото име, Гронинген, както германския град отвъд границата, води началото си от Средновековието, с централна част — Старият град, защитен с пръстенообразен канал. Някога жителите му са можели да се втурнат към центъра, вдигайки след себе си четиринадесетте моста, за да намерят спасение зад рововете с вода.
Градските власти бяха проявили завидна мъдрост, като постановиха, че Старият град не трябва да бъде заграбен от индустриалната зона или в него да нахлуе железобетонът — модерното увлечение, разпространило се в средата на двадесети век. Вместо това той бе възстановен и освежен — окръжност с диаметър почти километър, изпъстрена с алеи, пазарчета, улици, площади, църкви, ресторанти, хотели и пешеходни зони, почти всички с калдаръмена настилка. Напътствана от Куин, Сам спря колата пред хотел „Де Доелен“, където се регистрираха.
В Стария град съвременните здания са рядкост, но едно от тях е облицованият с червени тухли пететажен блок на Раде Маркт, в който се помещава полицейският участък.
— Познаваш ли някого тук? — попита Сам, докато се приближаваха до сградата.
— Да, преди години — призна Куин. — Може и да е излязъл в пенсия. Надявам се, че не е.
Вярно се оказа второто. Младият русоглав офицер зад бюрото в приемната потвърди, че, да, инспектор Де Гроот сега е главен инспектор и е началник на полицията в града. За кого да съобщи?
До Куин достигна викът на изненада от телефонната слушалка, когато полицаят позвъни на горния етаж. Младежът се ухили.
— Изглежда, че ви познава, господине.
Незабавно бяха въведени в канцеларията на главен инспектор Де Гроот. Той ги очакваше и тръгна срещу им, за да ги поздрави — едър червендалест мечок с пооредяла коса. Той бе с униформа, но по чехли, за да отдаде дължимото на нозете си, които в продължение на тридесет години бяха трамбовали по калдаръмените улици.
Холандската полиция има два отдела — общинска полиция и криминален отдел. Де Гроот отговаряше напълно на представата за шеф на общинска полиция, чийто благ нрав и добродушна осанка отдавна му бяха спечелили прозвището татко Де Гроот сред собствените му служители и простолюдието.
— Куин, Боже мой, Куин. Колко много време измина от Ассен.
— Четиринадесет години — потвърди Куин, като се ръкуваха. След това той представи Сам, без да споменава, че работи във ФБР. В кралство Холандия тя нямаше никакви пълномощия, освен това те бяха тук неофициално. Татко Де Гроот поръча кафе — посещението им бе малко след закуска — и попита какво ги бе довело в неговия град.
— Търся един човек — каза Куин. — Предполагам, че може да живее в Холандия.
— Може би някой стар приятел? Някой от доброто старо време?
— Не, никога не съм го срещал.
Лъчезарният поглед в искрящите очи на Де Гроот не трепна, но ръката му започна по-бавно да разбърква кафето.
— Чух, че си напуснал Лойд’с — каза той.
— Точно така — отвърна Куин. — Приятелката ми и аз се опитваме да услужим на едни наши познати.