Полицаите бяха загрижени, но с облекчение видяха, че те са невредими и им поискаха документите. Тридесет минути по-късно бяха закарани заедно с багажа им в задния двор на полицейския участък със сивкав бетонен покрив, на Беек Страат в Арнхем. Един сержант ги въведе в стаята за разпити, където записа всички подробности. Приключиха късно следобед.
Представителят на агенцията за коли под наем не бе претрупан с работа този ден — към средата на ноември туристите по тези места започват да оредяват — и с голямо удоволствие отговори на позвъняването на една американка, която се обади в офиса му на булевард Хювелинк, за да го попита за една кола. Радостта му бе малко помрачена, когато научи, че тя току-що е отписала една от Сиерите на неговата компанията на магистрала А-50 до Терлет, но си спомни предупреждението на началниците си, че трябва да се старае повече. Това и стори.
Отиде в полицейския участък и се разприказва със сержанта. Нито Куин, нито Сам можаха да разберат нещо.
За щастие и двамата холандци говореха добър английски.
— Полицейската аварийна група ще прибере Сиерата от мястото където е… паркирана — каза той. — Аз ще я взема оттук и ще я закарам в нашите фирмени сервизи. Като гледам документите ви, вие имате пълна застраховка. Колата е наета в Холандия, нали?
— Не, в Белгия — каза Сам. — Тръгнали сме на екскурзия.
— А-а, — отвърна мъжът. Бумащина, много бумащина, помисли си той. — Искате ли да наемете друга кола?
— Да — отвърна Сам.
— Мога да ви дам един хубав Опел Аскона, но чак сутринта. В момента го стягат. Имате ли хотел?
Нямаха, но услужливият сержант от полицията се обади по телефона и те получиха двойна стая в хотел „Рейн“. Небето отново се заоблачи и заваля дъжд. Представителят на агенцията ги откара до хотела, остави ги там и им обеща, че Опелът ще бъде пред входната врата в осем сутринта.
Хотелът бе две-трети празен и те бяха настанени в просторна двойна стая с изглед към Рейн. Краткият следобед бе към края си, дъждът биеше по прозорците. Сивите води на голямата река бавно течаха край тях по пътя си към морето.
Куин седна в едно високо кресло в нишата до прозореца и се загледа навън.
— Трябва да се обадя на Кевин Браун — каза Сам — и да му съобщя какво сме открили.
— Аз не бих — каза Куин.
— Той ще се вбеси.
— Ами добре, кажи му, че сме открили един от похитителите и сме го оставили на върха на едно виенско колело с нечий куршум в главата. Можеш да му кажеш, че от самото начало носиш незаконно оръжие през Белгия, Германия и Холандия. Ще му съобщиш ли всичко това по обикновена телефонна линия?
— Е, добре, няма. В такъв случай ще трябва да си водя записки.
— И няма да сбъркаш — отвърна Куин.
Тя отвори мини-барчето, взе една малка бутилка червено вино и му подаде чаша. Сетне седна на масата и започна да пише на хотелска бланка.
На пет километра от хотела нагоре по течението на реката, в сгъстяващия се здрач, Куин можеше да различи далечните очертания на големите черни греди на стария мост в Арнхем, където през септември 1944 полковник Джон Фрост и шепа английски парашутисти се бяха сражавали четири дни и загинали в опита си да отблъснат танковете на СС с винтовки и леки картечници, докато Тридесети корпус безуспешно нападаше от юг в опита си да поеме част от огъня, за да спаси другарите си, водещи неравен бой в северния край на моста. Куин вдигна чашата си към стоманените греди, издигащи се в дъждовното небе.
Сам забеляза жеста му и се доближи до прозореца. Тя погледна надолу към крайречната улица.
— Някой познат ли виждаш? — попита тя.
— Не — отвърна Куин. — Тях ги няма.
Тя проточи шия, за да погледне нагоре по улицата.
— Не виждам никого.
— Това бе отдавна.
Тя сбърчи чело, озадачена.
— Вие сте много загадъчен човек, мистър Куин. Какво е това, което вие виждате, а аз не мога?
— Не е толкова много — отвърна Куин, като ставаше. — А и въобще не е радостно. Нека да отидем и видим какво могат да ни предложат в ресторанта.
Асконата бе на уреченото място точно в осем, заедно с дружелюбния сержант и двама полицаи на мотоциклети.
— За къде ще пътувате, мистър Куин? — попита сержантът.
— Влисинген, Флашинг — отговори Куин за изненада на Сам. — Там ще хванем ферибота.
— Отлично — каза сержантът. — Приятно пътуване. Моите колеги ще ви упътят до магистралата на югозапад.
При разклона към магистралата ескортът от двата мотоциклета отби встрани и полицаите проследиха с поглед как Опелът се отдалечи, докато не изчезна от погледа им. Куин усети как го обзема онова чувство от Дортмунд.