Полицаят-регулировчик нетърпеливо им махна да продължат. С присвити очи Сам погледна нагоре към лицето на сградата, пред която лежеше тялото. Прозорците на последния етаж бяха отворени. Тя видя един полицай да подава глава оттам и да се взира надолу.
— Изглежда някой е паднал от осмия етаж — отбеляза тя. — Ченгетата стоят и зяпат отгоре през отворения прозорец.
Куин изсумтя и се съсредоточи върху волана, като полагаше усилия да не удари колата пред него, чийто шофьор също се бе вторачил в инцидента. Секунди след това пътят се изчисти и Куин наду Опела по моста на Темза, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на човек, за когото никога не бе чувал, нито някога щеше да чуе — тялото на Анди Ланг.
— Къде отиваме? — попита Сам.
— В Париж — отвърна Куин.
За Куин завръщането в Париж бе като завръщане в дома. Въпреки че бе живял по-дълго време в Лондон, той чувстваше Париж някак си по-близко.
Тук той бе ухажвал и спечелил сърцето на Жанет, тук те се бяха оженили. В продължение на две изпълнени с щастие години те бяха живели в малък апартамент близо до Рю дьо Грюнел. Дъщеря им се роди в американската болница в Ньой.
Той си спомни баровете в Париж, дузина, че и повече в които след смъртта на Жанет и тяхното бебе Софи на магистралата за Орлеан той се бе опитал да удави мъката си в пиене. В Париж бе познал щастието, бе се чувствал на седмото небе. Тук беше познал и мъката, беше се събуждал в калта. С този град той беше неразривно свързан.
Прекараха нощта в един мотел в покрайнините на Ашфорд и в девет сутринта хванаха кораба на въздушна възглавница от Фоукстоун до Кале. Пристигнаха в Париж тъкмо за обяд.
Куин регистрира двамата в малък хотел току до Шанз-Елизе и изчезна с колата да търси място за паркиране. Осми район в Париж е с много привлекателен вид, но пък му липсват места за паркиране. Да се паркира на едноименната улица пред Хотел дю Колизе би било равнозначно да се помоли пътната полиция да вдигне с кран колата. Вместо това той използва денонощния подземен гараж на Рю Шово-Лагар, непосредствено зад площад „Мадлен“ и се върна с такси в хотела. Той, така или иначе, бе решил да се движи с таксита. Докато беше в района на Мадлен, той набеляза две други неща, които биха могли да му потрябват.
Следобед Куин и Сам отидоха с такси до офисите на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на авеню „Шарл де Гол“ 181.
— Опасявам се, че няма да можем да я пуснем в утрешния брой — каза момичето на първото бюро. — Ще остане за вдругиден. Двадесет и четири часовите обяви се приемат само до единадесет и тридесет предния ден.
— Това ме устройва — каза Куин и плати в брой. Взе един безплатен брой на вестника и се зачете в него, докато таксито ги караше обратно към Шанз-Елизе.
Този път той не пропусна статията със заглавие „Генерал Крючков свален“ с източник Москва. По-долу следваше с по-малки букви: „Шефът на КГБ уволнен в голяма чистка на Службите за сигурност“. Той прочете статията с интерес, но нищо от нея не му направи особено впечатление.
Кореспондентът на информационната агенция пишеше, че съветското Политбюро е приело „със съжаление“ оставката и оттеглянето на председателя на КГБ, генерал Владимир Крючков. В промеждутъка до назначаването на негов наследник от Политбюро комитетът щял да бъде оглавяван от един от неговите заместник-председатели.
В репортажа се изказваха предположения, че промените са били породени от неудовлетворението на Политбюро най-вече от работата на Първо главно управление, оглавявано лично от Крючков. Репортерът завършваше статията си с предположението, че Политбюро — едва прикрит намек за самия Горбачов — желае да влее нова и свежа кръв във висшия ешелон на службата за външно разузнаване на Съветския съюз.
Същата вечер, както и на следващия ден, Куин влезе в ролята на екскурзовод и показа на Сам, която въобще не бе виждала Париж, най-известните забележителности. Те видяха Лувъра, градините на Тюйлери, където ги валя дъжд, Триумфалната арка и Айфеловата кула и приключиха свободния си ден в кабарето „Лидо“.
Обявата излезе на следващата сутрин. Куин стана рано и купи в седем часа вестника от един вестникопродавец на Шанз-Елизе, за да се увери, че тя е излязла. В нея просто се казваше: „З. Тук съм. Потърси ме на… Q.“ Той бе дал телефонния номер на хотела и бе преупредил телефонистката в малкото фоайе, че очаква да му се обадят. Остана в стаята си да чака позвъняването. То дойде в девет и тридесет.
— Куин? — Гласът не можеше да бъде объркан.
— Зак, преди да започнем каквото и да е, искам да ти кажа, че това е хотел. Не обичам хотелските телефони. Обади ми се след тридесет минути на тази телефонна кабина.