Куин прекоси границата при контролно-пропускателния пункт, разположен на брега на езерото Шамплейн, където държавната магистрала 89 преминава от Канада в щата Върмонт, и отново стъпи на територията на Съединените щати.
В северните подстъпи на щата Върмонт има един район, наричан от местните жители просто Североизточното кралство. Той обхваща по-голямата част от областта Есекс, като включва и малки части от Орлеан и Каледония — дива планинска местност с езера и реки, хълмове и клисури. Тук-там може да се видят малки селца или изровени пътища, които здравата раздрусват пътника. През зимата такъв ужасен студ сковава Североизточното кралство, сякаш цялата природа замръзва в „стоп-кадър“, образно казано. Езерата се превръщат в лед, дърветата се вцепеняват от студ, а земята скърца под нозете. През зимата тук няма жива душа, освен потъналите в дълбок зимен сън животни и лосовете, пробягващи рядко през пукащата се от студ гора. Шегобийци от по-южните райони разправят, че в Кралството има само два сезона — август и зима. Живелите по тези места люде казват, че това е пълна глупост. Според тях сезоните са петнадесети август и зима.
Куин подкара джипа на юг през Суонтън и Сейнт Олбънс и стигна до Бърлингтън, след което се отдели от езерото Шамплейн, за да поеме по шосе 89 към столицата на щата — Монпелие. Тук той напусна главната магистрала и хвана шосе 2 нагоре през Ийст Монпелие. Като следваше долината на река Уинуски, премина последователно през Плейнфийлд и Маршфийлд, за да стигне до Уест Данвил.
Скованите от студ хълмове притиснаха долината от двете страни. Случайните возила, с които той се разминаваше по пътя, бяха като още едно уютно и безименно кътче топлина, където парното работеше с пълна сила, за да предпази крехкото човешко създание от студа, който иначе би го погубил за броени минути.
След Уест Данвъл пътят се стесни, а снегът, натрупан от двете му страни, стана по-висок. След ката премина през смълчаната община Данвил, Куин включи и четворното предаване на джипа за последния етап от пътуването си до Сейнт Джонсбъри.
С отворените си магазини и барове, пълни с топлина и светлина, градецът, разположен на река Пасумпсик, бе като оазис сред скованите от мраз планини. На Мейн Стрийт Куин намери едно бюро за квартири под наем и съобщи на агента молбата си. Зимата определено не бе най-натовареният сезон на служителя. Той прие молбата с крайна почуда.
— Вила? Да, разбира се, даваме вили под наем, но през лятото. В повечето случаи собствениците прекарват месец, месец и половина във вилите си, след това ги дават под наем до края на сезона. Но сега?
— Да, сега — каза Куин.
— Имате ли предпочитания за мястото? — попита агентът.
— В Кралството.
— Вие май искате да се покриете, сър.
Все пак човекът провери списъците си и се почеса по главата.
— Струва ми се, че има едно подходящо местенце — каза той. — Собственост е на зъболекар от Бар, който живее долу в по-топлите места.
„По-топлите места“ по това време на годината означаваше петнадесет градуса под нулата вместо двадесет. Агентът звънна на зъболекаря, който се съгласи да даде вилата си под наем за един месец. Сетне надникна през прозореца, за да види джипа.
— Вашият Ренегейд има ли вериги за сняг, мистър?
— Не, още не.
— Ще ви потрябват.
Куин купи вериги и ги постави. Сетне двамата тръгнаха заедно. Вилата бе на двадесет и пет километра, но щеше да им отнеме повече от час, за да стигнат до нея.
— Намира се на Лост Ридж — каза агентът. — Собственикът й я използва само в разгара на лятото за риболов и туризъм. Опитвате се да избягате от адвокатите на жена си или нещо друго?
— Нуждая се от тишина и спокойствие, за да пиша книга — отвърна Куин.
— О-о, писател — каза агентът удовлетворен. Хората са снизходителни към писателите, както към всички останали чудаци.
Те се отправиха обратно към Данвил, след което завиха на север по един още по-тесен път. В Норт Данвил агентът поведе Куин на запад към пустошта. В далечината пред тях, непристъпен в своето усамотение, се извисяваше хребетът Китридж Хилс. Пътят заобикаляше хребета отдясно и водеше към рида Беър Маунтин. Когато стигнаха до подножието му, агентът посочи с ръка към една затрупана със сняг пътечка. На Куин му бе необходима цялата мощ на двигателя, четворното предаване и веригите, за да стигне до вилата.