На всеки кръгъл час Найджъл Крамър докладваше за хода на следствието пред членовете на комисията КОБРА, а те от своя страна уведомяваха отделите си. Ленгли упълномощи своя представител в Лондон, Лу Колинс, да съобщи, че те също са мобилизирали всички свои внедрени агенти в европейските терористични групировки. А те не бяха малко. Контраразузнаването и антитерористичните служби на страните, където имаше такива групировки, също помагаха с каквото могат. Издирването добиваше невероятни мащаби, но от похитителите все още нямаше следа.
Те не бяха влезли в контакт с никого. Телефонните линии бяха претоварени от момента, в който отвличането стана известно. Телефоните в Кидлингтън, в Скотланд Ярд, в американското посолство на Гровнър Скуеър и във всички правителствени служби непрекъснато звъняха. Наложи се да бъдат назначени още телефонистки. Едно трябваше да се признае на англичаните — опитваха се всячески да помогнат. Разбира се, всяко обаждане се проверяваше. Всички останали разследвания минаха на заден план. Сред хилядите телефонни обаждания имаше и такива на откачени, ексцентрици, измамници, оптимисти, на надяващи се, на желаещи да помогнат и на обикновени смахнати.
Първият филтър, който пресяваше тези съобщения, бяха телефонните оператори; после идваха хилядите полицейски служители, които внимателно слушаха и се съгласяваха, че подобният на пура предмет в небето сигурно е изключително важен и, разбира се, ще бъде доведен до знанието на министър-председателя. Последното сито бяха старшите полицейски служители, които лично разпитваха онези, чиито обаждания бяха наистина „правдоподобни“. Сред тях бяха и двама шофьори, забелязали рано сутринта зеления микробус на пътя между Уитли и Стентън Сейнт Джон. Но всички следи завършваха до опожарения хамбар.
През годините на служба в полицията Найджъл Крамър беше разкрил доста престъпления; той бе започнал като квартален сержант от полицията, премина на детективска работа и вече тридесет години беше на това поприще. Крамър чудесно знаеше, че престъпниците винаги оставят следи — всеки път, когато докоснеш нещо, оставяш някаква, макар и трудно забележима следа. Един добър полицай би могъл да открие тази следа, особено с помощта на съвременната техника, ако търси достатъчно добре. Но за това беше нужно време, а с такова той не разполагаше. Натиск за спешно разкриване на престъпления му беше оказван и преди, но нищо не можеше да се сравни с настоящия случай.
Знаеше и още нещо. Знаеше, че независимо от цялата техника на света, на детектива му е нужен късмет. Във всяко разследване има поне един „пробив“, който си е чист късмет — добър за полицая и лош за престъпника. В противен случай престъпникът все пак има шанс да се измъкне. Въпреки това човек може да помогне на късмета си и той нареди на разпръснатите из страната полицейски екипи да не пренебрегват абсолютно нищо, колкото и нищожно или глупаво да им се струва то. След двадесет и четири часа обаче и той като колегата си от Темз Вали започна да мисли, че случаят няма да протече „скоростно“. Престъпниците просто се бяха изпарили и за да ги открият, трябваше да положат неимоверно много усилия.
А тук от значение беше и още един фактор — самият заложник. Това, че беше син на президента на САЩ, превръщаше случая в политически, а не в типично полицейски. Да спасиш момчето на градинаря значи да спасиш един човешки живот. Да преследваш някого, който е откраднал торба пари или е извършил убийство, значи просто да си вършиш работата. Когато става дума обаче за заложник трябва да се пипа много внимателно. Изплашиш ли похитителите, те, независимо от времето и парите, които са вложили в начинанието си, зарязват всичко и бягат, като оставят след себе си трупа на заложника. Точно това обясни той на угрижената комисия малко преди полунощ лондонско време. Испания беше един час назад и точно по това време Дейвид Вайнтрауб беше седнал на чаша вино с Куин. Английският полицай Крамър не знаеше това. Все още.
В частен разговор хората от Скотланд Ярд признаваха, че поддържат далеч по-добри връзки с пресата, отколкото понякога изглежда. Често се дразнеха за дреболии, но когато ставаше дума за нещо наистина сериозно, редакторите и собствениците на вестниците обикновено отстъпваха пред настоятелните молби и обуздаваха журналистическите си нрави. Под „нещо сериозно“ разбираха застрашен човешки живот или националната сигурност. Именно поради това някои случаи на отвличане не получаваха гласност, въпреки че вестникарите знаеха много подробности.