В този случай обаче мълвата плъзна по вина на един млад репортер от Оксфорд, който си вреше носа навсякъде, а сега британската преса се оказа безсилна да обуздае клюките. Комисарят, сър Питър Имбърт, лично се срещна с осем собственици на вестници, с двадесет главни редактори и с шефовете на двете телевизионни мрежи и дванадесет радиостанции. Той се опита да им обясни, че независимо от изявленията и публикациите в чуждестранната преса, твърде вероятно е похитителите, сврени в скривалище някъде в Англия, да слушат английските радиостанции, да гледат английската телевизия и да четат английските вестници. Помоли ги да не публикуват или излъчват безпочвени съобщения за това как полицията затяга обръча около тях и се готви да щурмува укритието им, защото престъпниците биха могли да се паникьосат, да убият заложника и да офейкат. Те се съгласиха с него.
В Лондон течаха първите часове на новия ден. Далеч на юг, над потъналите в мрак Азорски острови един военен VC20A безшумно се носеше във въздуха в посока Вашингтон.
Похитителите наистина се бяха сврели в скривалището си. След като мина през Бъкингам предната сутрин, Волвото пресече път М-1 на изток от Милтън Кийнс и зави на юг към Лондон, вливайки се в прииждащия стоманен поток, който в този час се стичаше към столицата, и се изгуби сред огромните камиони и колите, които всеки ден изминаваха пътя от домовете си в Бъкингамшир, Бедфордшир и Хартфордшир към големия град. Северно от Лондон Волвото навлезе в М-25, околовръстната магистрала, която заобикаля столицата в кръг с радиус 60 километра от центъра. Подобно спици на колело от М-25 се разклоняват пътищата, които водят към провинцията.
Най-накрая Волвото пое по един от тези пътища и малко преди 10 часа сутринта влезе в гаража на една къща, разположена край обградена с дървета алея, на около километър и половина от центъра на тихо английско градче и на по-малко от шейсетина километра по права линия от Скотланд Ярд. Изборът на къщата беше идеален — не беше прекалено изолирана, та покупката й да предизвика въпроси, нито пък твърде близо, за да събуди любопитството на съседите. Три километра преди да стигнат до къщата водачът на групата нареди на останалите трима да се снишат, така че да не се виждат през прозорците на колата. Двамата на задната седалка хвърлиха едно одеяло върху себе си. Който и да наблюдаваше Волвото, щеше да види само един мъж с брада и строг делови костюм, който завива през градинската врата и влиза в гаража си.
Вратата на гаража се отваряше и затваряше автоматично с дистанционно управление от колата. Едва когато вратата се затвори, водачът на групата разреши на останалите да се надигнат и да слязат от колата. От гаража се влизаше направо в къщата през една свързваща врата.
Преди да отворят багажника на колата, четиримата мъже отново се преоблякоха в черните маскировъчни облекла и надянаха маските. Саймън Кормак беше замаян, с разфокусиран поглед и силно разтърка очи срещу фенерчето, което го заслепи в първия момент. Преди да свикне със светлината, хвърлиха върху главата му качулка от плътен вълнен плат. Дори не успя да зърне похитителите си.
Едва се държеше на краката си, докато го превеждаха през къщата и надолу по стълбите към мазето. Там всичко беше подготвено: бяло и чисто, циментен под, лампа с предпазна решетка на тавана, легло с желязна рамка, захваната с болтове към пода, тоалетна кофа с пластмасов капак. На вратата беше поставена шпионка, чиято капачка беше от външната страна, както и двете железни резета.
Мъжете не действаха грубо — те просто положиха младежа на леглото и великанът го натисна да не мърда, докато другият постави на единия му глезен железен белезник. Не толкова стегнато, че да предизвика гангрена, но достатъчно, за да бъдат сигурни, че не може да измъкне крака си. Другият белезник беше здраво стегнат и заключен, като през него минаваше желязна верига, дълга три метра и захваната с катинар. Другият край на веригата вече беше хванат с катинар към крака на леглото. След това напуснаха стаята. През цялото време не произнесоха нито дума.
Мина половин час преди младежът да се осмели да свали качулката от главата си. Не беше сигурен дали не са още в стаята, въпреки че беше чул шума от затваряща се врата и стърженето на железните резета. Ръцете му бяха свободни, но той започна да сваля качулката много бавно. Не последваха никакви викове или удари. Най-накрая я смъкна от главата си. Примигна срещу светлината и когато очите му посвикнаха, започна да се оглежда наоколо. В главата му се въртяха смътни спомени. Припомни си, че тичаше по меката и пружинираща трева, някакъв зелен микробус, един мъж сменяше гума, после две облечени в черно човешки фигури се хвърлиха върху него, сухо тракане на автомат, силен удар и усещането, че върху него има нещо тежко, а устата му е пълна с трева.