Спомни си отворените врати на микробуса, опитваше се да извика, но не можеше да помръдне, матрака върху пода на микробуса, едрият мъж го държи здраво, устата му се изпълва с някакъв сладникав аромат и след това нищо. До този момент. Докато се озова тук. Накрая истината проблесна в съзнанието му. С нея дойде и страхът. И самотата, чувството за пълна изолация. Опита се да бъде смел, но сълзите на страха изпълниха очите му и започнаха да се стичат надолу.
— Татко — прошепна той, — съжалявам, татко. Помогни ми.
Ако Уайтхол имаше проблеми с вълната от телефонни обаждания и въпроси от пресата, която го заливаше, то натискът върху Белия дом беше три пъти по-голям. Първото си официално изявление по случая Лондон направи в 7 часа вечерта лондонско време, като Белият дом беше предупреден за тази необходимост час преди това. Във Вашингтон обаче беше едва 2 часа следобед и реакцията на американските медии беше истерична.
Крейг Липтън, секретарят по печата на Белия дом, прекара цял час в залата на кабинета с комисията, докато уточняваха официалното му изявление. Проблемът беше, че имаше много малко за казване. Можеше само да се потвърди фактът, че синът на президента е отвлечен, както и смъртта на двамата служители от секретните служби, които са го придружавали. Както и това, че младежът е отличен спортист, състезател по крос и в момента на отвличането е провеждал поредната си тренировка.
Това, естествено, не вършеше работа. Разярените журналисти сякаш се сдобиваха с двойно по-голяма проницателност. Крайтън Бърбанк който прие, че няма да критикува президента, нито да обвинява самия Саймън за случилото се, същевременно даде ясно да се разбере, че не ще позволи Секретните служби да станат изкупителна жертва, особено при положение, че самият той е настоявал за по-засилена охрана. Компромисът, който постигнаха, не можеше да заблуди никого.
Джим Доналдсън подчерта, че в качеството си на държавен секретар той е длъжен да поддържа отношенията с Лондон и гневните търкания между двете столици не биха допринесли с нищо за разрешаване на кризата, дори напротив, биха навредили и на двете страни. Той настоя Липтън изрично да подчертае факта, че един сержант от британските служби също е загинал. Всички се съгласиха с него, въпреки че журналистите, акредитирани към Белия дом, не обърнаха никакво внимание на това.
Малко след 4 часа следобед Липтън се изправи пред нетърпеливите представители на пресата и направи своето изявление. Събитието се предаваше на живо от всички телевизии и радиостанции. В момента, в който свърши, настъпи пълен хаос. Той заяви, че няма да отговаря на други въпроси. Със същия успех някой християнин, хвърлен на лъвовете в римския Колизеум, можеше да се опита да ги убеди, че е прекалено мършав за ядене. Вдигна се истинска врява. Много въпроси потънаха сред крясъците, но някои все пак достигнаха до милионите американци и посяха семената на съмнението. Белият дом обвинява ли англичаните? Ами, всъщност не… Защо не? Не бяха ли те отговорни за безопасността там? Е, да, но… Значи в такъв случай Белият дом обвинява Секретните служби? Не точно… Защо синът на президента е бил охраняван само от двама човека? Откъде накъде са го оставили да тича почти сам в това безлюдно място? Наистина ли Крайтън Бърбанк е подал оставка? Свързали ли са се похитителите с някого? На този въпрос можеше с облекчение да изрече категорично „не“, но вече го смушкаха, че е превишил времето си. Точно това постави репортерите нащрек. Те безпогрешно надушват като миризливо френско сирене всеки говорител, който се опитва да се измъкне.
Липтън най-накрая успя да се оттегли зад завесите, целият плувнал в пот и твърдо решен да се завърне в Гранд Рапидс. Блясъкът на работата в Белия дом бързо избледняваше. Вестникарите щяха да пишат каквото си искат, независимо от това, което наистина беше казал. С настъпването на нощта настроенията на пресата ставаха все по-забележимо враждебни към англичаните.
Пресаташето в посолството на Великобритания на Масачузетс Авеню, който също беше наясно с ПСЗ, направи изявление. Като изразяваше изненадата и тревогата на своята страна от станалото, той успя да вмъкне два важни момента. Единият беше, че участието на полицията на Темз Вали в охраната на президентския син е било минимално по изричната молба на американското правителство. Вторият съществен момент беше, че единствено сержант Дън беше стрелял два пъти по похитителите, жертвайки живота си. Това изявление успя да направи необходимото впечатление. Успя да накара и Крайтън Бърбанк, който следеше излъчването му, да побеснее от яд. И двамата мъже знаеха, че молбата за минимална охрана, всъщност не молба, а настояване, идваше от Саймън Кормак чрез неговия баща, но не можеха да го обявят на всеослушание.