— Все пак — внимателно каза Хюбърт Рийд — той е получил една Сребърна звезда, две Бронзови и пет Пурпурни сърца.
Като че ли едно раняване се превръщаше в удоволствие, ако ти връчеха няколко панделки.
— Като прибавим и медалите за военната кампания, този приятел сигурно има четири реда отличия — замислено каза Одел. — Никъде не пише как се е запознал с Вайнтрауб.
Наистина не пишеше. В момента Вайнтрауб беше на петдесет и четири години, осем години по-възрастен от Куин. В ЦРУ беше постъпил на двадесет и четири години, веднага след завършване на колежа през 1961 година, беше преминал през обучение във фермата, както наричаха Кемп Пиъри, разположен на Йорк Ривър, Вирджиния и през 1965 беше заминал за Виетнам като полеви агент, почти по същото време, по което младият Куин от Зелените барети беше пристигнал от форт Браг.
През 1961 и 1962 година десет групи от състава на американските Специални части бяха разположени в провинция Дарлак със задачата да изградят стратегически укрепени селища съвместно със селяните, използвайки теорията за „пълна изолация“, разработена от англичаните в борбата им с комунистическите партизански отряди в Малая. Терористите биваха напълно изолирани, без подкрепа от местното население, без провизии и храна, без явки, информация и пари. Американците наричаха това политика за спечелване сърцата и умовете на местните хора. Поверена на Специалните части, тя даваше добри резултати.
През 1964 година на власт дойде Линдън Джонсън. Армията поиска Специалните части да излязат от ЦРУ и да влязат в нейния състав. Искането беше удовлетворено. Това беше краят на политиката за спечелване сърцата и умовете на хората, въпреки че трябваше да минат още две години, преди тази теория напълно да отпадне. Вайнтрауб и Куин се срещнаха през тези две години. Агентът на ЦРУ трябваше да събира информация за Виетконг, нещо, което той постигаше с хитрост и умение. Ненавиждаше методите на Ървинг Мос (още не беше го срещнал, тъй като действаха в различни части на Виетнам), ако и да знаеше, че те се използват от време на време в програмата „Феникс“, в която участваше и той.
Хората от Специалните части все по-често биваха отклонявани от непосредствените им задачи по селищата и биваха изпращани в дълбоката джунгла с мисии „да откриват и унищожават“. Двамата мъже се запознаха в един бар на чаша бира. Куин беше 21-годишен и беше прекарал една година във Виетнам; агентът на ЦРУ беше на двадесет и девет години и също имаше една година във Виетнам зад гърба си. Намериха, че имат нещо общо помежду си в споделяното и от двамата убеждение, че Върховното командване на армията няма да спечели тази война единствено и само с оръжие и силови методи. Вайнтрауб хареса храбрия млад войник. Вярно, може и да се беше образовал сам, но имаше първокласен ум и беше научил виетнамски превъзходно, нещо рядко сред военните. Продължиха да поддържат връзка. Вайнтрауб видя за последен път Куин по време на подготовката за нападението над Сонг Тай.
— Пише, че е бил при Сонг Тай — провлачено рече Майкъл Одел. — Кучият му син.
— Чудно ми е защо след всичко това не е станал офицер — каза Мортън Станърд. — В Пентагона има още няколко души с такива отличия от Виетнам, но те при първата възможност грабнаха офицерските чинове.
Дейвид Вайнтрауб би могъл да им отговори, но до кацането му оставаха още шестдесет минути полет. След като си възвърнаха контрола върху Специалните части, редовите военни, които мразеха Зелените барети, тъй като не ги разбираха, през останалите шест години до 1970 започнаха съзнателно да омаловажават тяхната роля, изземвайки все повече и повече програмата за „сърцата и умовете“ и мисиите „открий и унищожи“, поверявайки ги в ръцете на Южновиетнамската армия. Резултатите бяха плачевни.
Въпреки това Зелените барети продължаваха с отлично подготвените си акции без излишен шум вместо с масови бомбардировки и дъждове от дефолианти, методи, които в крайна сметка пълнеха армията на Виетконг с доброволци. По това време действаха групите Омега, Сигма, Делта и Блекджак. Куин беше в Делта под командването на Чарли „Атаката“ Бекуит, който по-късно, през 1977 година, щеше да основе Делта Форс във Форт Браг и да моли Куин да се върне от Париж и отново да постъпи в армията.
Проблемът при Куин беше, че той възприемаше заповедите като молби. Понякога не беше съгласен с тях и предпочиташе да действа самостоятелно — нито едното, нито другото беше добра атестация за един офицер. След шест месеца стана ефрейтор, след десет — сержант. След това отново редник, после сержант, пак редник. Кариерата му вместо нагоре вървеше в зиг-заг.