— Смятам, че намерих отговор на въпроса ти, Мортън — каза Одел, — ето тук. Този случай след Сонг Тай. — Той се засмя. — Момчето разбило едно генералско чене.
Пета група от Специалните части се изтегли окончателно от Виетнам на 31 декември 1970 година, три години преди пълното изтегляне на военните, включително и на полковник Истърхаус, и пет години преди унизителната евакуация на последните американци от покрива на посолството. Сонг Тай беше през ноември 1970 година.
Бяха получени сведения, че в затвора Сонг Тай, на четиридесет километра от Ханой, се намира група американски военнопленници. Бе решено Специалните части да го атакуват и да ги отведат оттам. Това беше една изключително сложна и дръзка операция. Всичките петдесет и осем доброволци пристигнаха от Форт Браг, Северна Каролина през военновъздушната база Еглин във Флорида, за обучение за бойни действия в джунглата. С изключение на един. Спешно се нуждаеха от човек, който свободно говори виетнамски. Вайнтрауб, който участваше в операцията от страна на разузнаването, каза, че познава такъв човек. Куин се присъедини към групата в Тайланд, откъдето всички тръгнаха заедно.
Операцията командваше полковник Артър „Бика“ Саймънс, но челният отряд, който атакува затвора, беше под прякото командване на капитан Дик Медоус. Куин беше в този отряд. Секунди след като се приземиха, той разбра от един зашеметен виетнамски часовой, че американците са били преместени само преди две седмици. Бойците от Специалните части се оттеглиха без жертви, имаше само няколко леко ранени.
Когато се върнаха обратно в базата, Куин се нахвърли върху Вайнтрауб заради лошото разузнаване. Агентът на ЦРУ възрази, че неговите хора са знаели за преместването и са докладвали своевременно на командващия генерал. Куин влезе в офицерския клуб, отиде до бара и му строши челюстта. Историята, естествено, беше потулена. Един добър адвокат можеше да провали цялата кариера на генерала заради това. Куин отново беше разжалван в редник и си замина вкъщи заедно с останалите. След една седмица се уволни от армията и започна работа в застрахователния бизнес.
— Този човек е бунтовник — неприязнено рече Доналдсън, като затвори папката. — Единак, не зачита обществените норми, използва насилие. Струва ми се, че правим грешка.
— Обаче е ненадминат по броя на успешните преговори при случаи на отвличане — подчерта министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Тук пише, че умее успешно да преговаря с похитителите. Четиринадесет успешни случая в Ирландия; Франция, Холандия, Германия и Италия. Взел е участие във всичките лично или като съветник.
— От него се иска — каза Одел — да върне Саймън Кормак жив и здрав у дома. Изобщо не ми пука дали се нахвърля на генерали или чука овце.
— Моля ви — реагира Доналдсън. — Впрочем защо е престанал да работи?
— Оттеглил се е — каза Брад Джонсън. — Нещо във връзка с едно момиченце, което било убито в Сицилия преди три години. Взел си е обезщетението от компанията, обърнал полиците си в пари и си купил парче земя в южна Испания.
Един адютант от Центъра за комуникации подаде глава през вратата. Беше 4 часът сутринта, двадесет и четири часа, откакто се бяха събрали.
— Вайнтрауб и спътникът му току-що кацнаха в Андрюс — каза той.
— Веднага ги доведете тук — нареди Одел. — Междувременно извикайте и шефа на криминалното следствие, директора на ФБР и мистър Кели.
Куин все още беше облечен с дрехите, с които беше тръгнал от Испания. Заради студа беше облякъл един пуловер от сака си. Избелелите черни панталони, част от единствения му костюм, все още ставаха за църквата в Алкантара дел Рио, тъй като селяните от Андалусия продължаваха да се обличат в черно за литургия, но бяха страшно измачкани. Пуловерът помнеше и по-добри времена, а лицето му беше покрито с набола тридневна брада.
Членовете на Комисията изглеждаха в по-добра форма. От домовете им бяха донесли изпрани и изгладени дрехи, а имаха и баня под ръка. Вайнтрауб не беше спирал никъде по пътя от Андрюс до Белия дом и Куин изглеждаше като бездомник.
Първи влезе Вайнтрауб, отдръпна се встрани, за да направи място на Куин и затвори вратата. Вашингтонските политици мълчаливо впериха погледи в Куин. Високият мъж безмълвно прекоси стаята, дръпна стола в края на масата, седна без да изчака покана и каза:
— Аз съм Куин.
Вицепрезидентът Одел се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Мистър Куин, поканихме ви, защото възнамеряваме да ви възложим отговорната задача да преговаряте с похитителите и да върнете Саймън Кормак невредим в Америка.