Одел погледна държавния секретар.
— Мисля, че можем да убедим англичаните да приемат това условие — каза Доналдсън. — Те имат приоритет в криминалното разследване, което може да си върви паралелно с преговорите. Нещо друго?
— Ще действам както аз намеря за добре, сам ще решавам как да постъпя с тези хора. Сигурно ще се наложи да се плати откуп. Парите трябва да се осигурят. Задачата ми е да върна момчето. Точка. След като го освободят, можете да ги гоните до края на света.
— О, ще го направим — заплашително промълви Кели.
— Парите не са проблем — каза Хюбърт Рийд. — Смятайте, че няма никакви ограничения за откупа.
Куин замълча, макар да разбираше, че ако каже това на престъпниците, ще допусне възможно най-голямата грешка.
— Не искам никой да се навърта около мен, да слухти наоколо и да проявява лична инициатива. Преди да тръгна, искам да се срещна с президента Кормак. Насаме.
— Говорите за президента на Съединените щати — подчерта Лий Алегзандър от ЦРУ.
— Който освен това е и бащата на отвлеченото момче — отвърна Куин. — Трябва да знам някои неща за Саймън Кормак, които само баща му може да ми разкаже.
— Той е много разстроен — каза Одел. — Не можете ли да му спестите тази среща?
— От опит зная, че бащите често искат да говорят за синовете си с някого, дори с непознат. Може би най-вече с непознати. Повярвайте ми.
Докато произнасяше тези думи Куин знаеше, че едва ли някой от присъстващите му вярва. Одел въздъхна.
— Ще видя какво мога да направя. Джим, ще се заемеш ли с Лондон? Кажи им, че Куин пристига. Кажи им, че това е нашето желание. Някой трябва да му донесе нови дрехи. Мистър Куин, искате ли да се освежите в банята на долния етаж? Аз ще се обадя на президента. Кой е най-бързият начин да се стигне до Лондон?
— За три часа с Конкорда от летище Дълес — веднага отговори Вайнтрауб.
— Запазете места — каза Одел и се изправи. След него се надигнаха и останалите.
В 10 часа сутринта Найджъл Крамър имаше новина за КОБРА. Центърът за издаване на свидетелства за правоуправление и регистриране на автомобили в Суонзи беше попаднал на следа. Предишния месец човек със същото име като на изчезналия бивш собственик на Транзита беше закупил и регистрирал нов микробус, този път Шерпа. Новият адрес беше в Лестър. Капитан II ранг Уилямс, шеф на СО 13, комуто официално бе възложено да ръководи разследването, вече пътуваше натам с полицейски хеликоптер. След като човекът не беше вече собственик на Транзита, то той го беше продал на някого. Не беше обявен за откраднат.
След съвещанието сър Хари Мариот дръпна Крамър настрани.
— От Вашингтон настояват те да водят преговорите, ако изобщо има такива — каза той. — Изпращат ни техен човек.
— Господин министър, настоявам Столичната полиция да ръководи всички операции — каза Крамър. — Възнамерявам да използвам двама души от отдела за криминално разузнаване като посредници при преговорите. Това не е американска територия.
— Съжалявам — отговори сър Хари — но в този случай се налага да отхвърля предложението ви. Съгласувал съм го с Даунинг Стрийт. Там са на мнение, че след като американците искат, ние трябва да им дадем тази възможност.
Крамър се почувства оскърбен, но поне беше изразил несъгласието си. Това, че го лишиха от възможност да направлява преговорите, само затвърди решението му да открие похитителите със силите на полицията и сам да приключи случая.
— Мога ли да попитам кой е техният човек, господин министър?
— Очевидно се нарича Куин.
— Куин?
— Да, чували ли сте за него?
— Да, господин министър. Преди работеше за един от отделите на Лойд’с. Мислех, че се е оттеглил.
— Е, от Вашингтон съобщават, че се е върнал. Добър ли е?
— Изключително добър. Свършил е отлична работа в пет държави, включително и в Ирландия преди години. Там се запознахме — жертвата беше английски бизнесмен, отвлечен от ИРА.
Дълбоко в себе си Крамър почувства облекчение. Беше се опасявал, че американците ще изпратят някой психолог по теория на поведението, който с учудване щеше да установи, че англичаните шофират в лявото платно на пътя.
— Чудесно — каза сър Хари. — В такъв случай мисля, че можем най-учтиво да удовлетворим тяхното искане. С обещание за пълно сътрудничество, нали?
Министърът на вътрешните работи, който също беше чувал за ПСЗ и със сигурност би разгърнал съкращението по малко по-пиперлив начин, не беше недоволен от искането на Вашингтон. В крайна сметка, ако станеше някой гаф…