— Правилно — съгласи се Браун.
— Патрик Сеймър е човекът на ФБР в Лондон. Познаваш ли го?
— Чувал съм за него — изсумтя Браун. — Нещо бил много гъст с англетата. Май твърде много.
Кевин Браун идваше от полицията в Бостън, беше ирландец като Кели и любовта му към Англия и англичаните спокойно можеше да бъде събрана на гърба на пощенска марка и пак да остане свободно място. Не че симпатизираше на ИРА. Самият той беше арестувал двама търговци на оръжие заради сделки с ИРА, които само шибаната съдебна система отърва от затвора.
Той беше полицай от старата школа и не признаваше никакви споразумения с престъпници. За него всички бяха от един дол дренки. Спомняше си как, като малко момче в бордеите на Бостън, с ококорени очи слушаше разказите на баба си за големия глад през 1849 и за хората, които умирали с позеленели от сдъвканата трева устни, а също и за разстрелите и бесилките през 1916. Представяше си Ирландия, която никога не беше виждал, като страна обвита в мъгли, с нежнозелени хълмове, огласяни от вълшебните звуци на цигулки и балади, между които са бродили и творили поети като Йейтс и О’Фаолън. Знаеше, че в Дъблин е пълно с уютни кръчми, в които жизнерадостни ирландци седят на чаша бира около топлите торфени огньове, зачетени в прекрасните творби на Джойс и О’Кейси.
Разправяха му, че Дъблин е градът е най-много наркомани в юношеска възраст в цяла Европа, но той знаеше, че това е само пропаганда, дело на Лондон. Беше чувал с ушите си как ирландски премиери при посещенията си в Америка бяха настоявали на ИРА да не бъдат изпращани повече средства; е, всеки имаше право на собствено мнение. Това, че се бореше срещу престъпниците, не го задължаваше да харесва вековните потисници на земята на прадедите му.
Седнал от другата страна на бюрото, Кели взе решение.
— Сеймър е близък с Бък Ревъл, но той е болен и не е на работа. Определен съм за официален представител на Бюрото в извънредната комисия и никак не ми се ще да изпускам тоя Куин от погледа си. Затова ще събереш един добър екип и ще хванете следобедния самолет за Лондон. Ще пристигнете няколко часа след Конкорда, но това няма значение. Настанете се в посолството. Ще се обадя на Сеймър, че ти ще поемеш ръководството докато трае тревогата.
Браун се изправи доволен.
— Още нещо, Кевин. Искам един специален агент да бъде неотклонно до Куин. През цялото време, денем и нощем. Един път да кихне това копеле — ние трябва да знаем.
— Имам точно такъв човек — мрачно каза Браун. — Добър оперативен работник, отличава се с упоритост и остър ум, също и с приятна външност. Агент Сам Самървил. Лично ще проведа инструктажа, още сега.
В Ленгли Дейвид Вайнтрауб се чудеше кога ли ще може пак да се наспи. През време на отсъствието му се беше натрупала цяла камара работа. Голяма част от нея се отнасяше до досиетата на всички известни терористични групировки в Европа — най-нови данни, внедрени агенти, известни квартири на техни водачи и по-изявени членове, вероятно пребиваване в Англия през последните четиридесет дни… Самият списък с имената им изглеждаше безкраен. Затова шефът на европейската секция инструктира МакКрей.
— Ще се срещнеш с Лу Колинс от посолството — каза той, — но информацията, която той ще ни осигурява, няма да е от първоизточника. Трябва да имаме някого, който да бъде неотклонно до този Куин. Трябва да открием похитителите и ще се радвам, ако изпреварим англичаните. И особено ФБР. ОК, англичаните са наши приятели, но този случай е за Управлението. Ако похитителите са чужденци, това вече ни дава една точка в аванс. Ние имаме по-добра информация за чужденците отколкото Бюрото, може би по-добра и от тази на англичаните. Ако Куин надуши нещо и се изтърве, ти трябва да ни го съобщиш.
Оперативен агент МакКрей беше обзет от страхопочитание. Полеви агент с десетгодишен стаж в Управлението, откакто го бяха вербували в чужбина — баща му работеше в Централна Америка — беше изпращан на две задгранични мисии, но никога в Лондон. Отговорността беше огромна, но перспективите след това също не бяха за пренебрегване.
— Можете да разчитате на м-м-мен, сър.
Куин беше настоял до международното летището Дълес да го придружи човек, напълно непознат за журналистите. Беше Напуснал Белия дом в обикновен автомобил, шофиран от придружителя му — офицер от секретните служби в цивилно облекло. Куин се беше свил на задната седалка, почти до пода, докато минаваха край тълпата журналисти, събрани при Алегзандър Хамилтън Плейс в източния край на Белия дом, възможно най-далече от Западното крило. Представителите на пресата погледнаха към колата, не видяха нищо интересно и я забравиха.