На летище Дълес Куин мина през всички контроли заедно със своя придружител, който категорично отказа да го остави сам преди да се е качил в Конкорда. Служителите от паспортна контрола учудено повдигнаха вежди при вида на личната му карта на сътрудник от Белия дом. Той помогна поне в едно. Куин влезе в безмитния магазин на летището и си накупи доста неща: тоалетни принадлежности, ризи, вратовръзки, бельо, чорапи, обувки, шлифер, пътна чанта и един портативен магнетофон с дузина батерии и ролки. Когато дойде време за плащане, той посочи с пръст към служителя от секретните служби.
— Приятелят ми ще оправи сметката с картата си — заяви той.
Лепката се отдели от него едва при вратата на Конкорда. Стюардесата англичанка заведе Куин до мястото му в предната част на самолета, без да му обръща повече внимание отколкото на останалите пътници. Куин се настани на крайната седалка до пътеката. След няколко секунди една пътничка зае мястото си, отново крайното от другата страна на пътеката между седалките. Куин я погледна. Блондинка, с къса лъскава коса, около тридесет и пет годишна, с приятно и волево лице. Костюмът беше малко по-строг, а токчетата мъничко по-ниски, отколкото предполагаше фигурата над тях.
Конкордът зави към пистата, спря, потрепери и започна да набира скорост. Носът му, наподобяващ клюн на хищна птица, се повдигна, задните колела се откъснаха от пистата, земята се наклони на четиридесет и пет градуса и Вашингтон бързо изчезна в далечината.
Имаше още нещо. Двете почти незабележими дупчици, оставени като че ли от безопасна игла на ревера й. Една от онези безопасни игли, които се използват за закопчаване на лични карти. Той се наведе към нея.
— От кой отдел сте?
Тя го погледна стреснато.
— Моля?
— Бюрото. От кой отдел на ФБР сте?
Тя се изчерви. Прехапа устни и се замисли. Е, рано или късно това трябваше да стане.
— Съжалявам, мистър Куин. Казвам се Самървил. Агент Сам Самървил. Казаха ми, че…
— Всичко е наред, мис Сам Самървил. Зная какво са ви казали.
Надписите „Пушенето забранено“ изгаснаха. Пушачите в задната част на самолета запалиха цигари. Приближи се една стюардеса, която предлагаше шампанско. Бизнесменът до прозореца, вляво от Куин, взе последната чаша. Стюардесата понечи да тръгне обратно. Куин я спря, извини се, взе сребърния поднос, махна салфетката и го повдигна. В отражението му огледа редиците зад гърба си. Това му отне точно седем секунди. След това благодари на обърканата стюардеса и й върна подноса.
— След като изгасне предупреждението за коланите, най-добре поканете онзи младеж от Ленгли на двадесет и първи ред да се премести при нас — обърна се той към агент Самървил.
След пет минути тя се върна с младия мъж от задната част на самолета. Той се беше изчервил и веднага започна да се извинява, като отмяташе русата си коса назад и току се усмихваше като провинило се момче.
— Съжалявам, мистър Куин. Не исках да се натрапвам. Работата е там, че ми казаха…
— Знам. Сядай.
Той посочи с жест едно свободно място на предния ред.
— Човек като теб, който се дразни от цигарения дим, бие на очи в отделението за пушачи.
— Разбирам.
Младежът се подчини и седна както му беше наредено.
Куин погледна навън. Конкордът се носеше над крайбрежието на Ню Ингланд и всеки момент щеше да полети със свръхзвукова скорост. Още не бяха напуснали Америка, а обещанията бяха нарушени. Часът беше 10,15 източно стандартно време и 3,15 следобед лондонско. До Хийтроу оставаха три часа.
6.
Саймън Кормак прекара първите двадесет и четири часа от пленничеството си в пълна изолация. Специалистите знаеха, че това е част от начина да пречупят волята на жертвата — да се даде възможност на пленника да осъзнае своята самота и безпомощност, възможност гладът и умората да си кажат думата. Пленник, изпълнен с енергия, готов да вдига скандали или да се оплаква, дори да прави опити за бягство, създава допълнителни проблеми на похитителите си. Далеч по-лесно е да си имаш работа с човек изгубил всякаква надежда и затова изпълнен с трогателна благодарност към дребни жестове.
Към 10 часа сутринта на втория ден, горе-долу по същото време, когато Куин влезе в залата на кабинета във Вашингтон, Саймън Кормак беше изпаднал в неспокойна дрямка, когато чу лекото потракване от шпионката на вратата. Погледна към нея и му се стори, че съзира едно око, което го наблюдава. Леглото му беше точно срещу вратата, а триметровата верига го задържаше винаги в обсега на шпионката.