Полицията в графствата дискретно извършваше проверки по агенциите за недвижими имоти дали през последните шест месеца не е наета къща, достатъчно просторна и уединена, която похитителите биха могли да използват. Столичната полиция правеше същото в Лондон, в случай, че престъпниците са се скрили в самата столица. Това означаваше, че трябва да се проверят хиляди договори за наемане на къщи. Сделките с плащане в брой бяха на първо място в списъка, но пак оставаха стотици други. Вече бяха излезли наяве доста любовни гнезденца, между които и две на национални знаменитости.
Информаторите от престъпния свят, „певците“, бяха притиснати за сведения — дали не са дочули за някоя известна банда, която се готви за голям удар, или пък дали някои от „утайките“ или „мутрите“ (жаргон за известни престъпници) не са изчезнали внезапно от свърталищата си. Подземният свят беше преобърнат с краката нагоре, но до този момент без никакъв резултат.
На бюрото му имаше цял куп доклади на хора, които твърдяха, че са „видели“ Саймън Кормак. Някои бяха правдоподобни, други — възможни, а някои направо откачени. И всички те трябваше да се проверят внимателно. Имаше още една купчина със записи на телефонни разговори с хора, които пък твърдяха, че те държат сина на президента. Отново някои звучаха налудничаво, а други — приемливо. Към всеки един от обаждащите се от втората категория подхождаха сериозно и ги умоляваха да се обадят пак. Но Крамър имаше вътрешното усещане, че истинските похитители все още мълчат и оставят властите да се потят от притеснение. Професионалистите поне биха постъпили така.
В подземието вече беше отделена специална стая, в която се разположиха опитни специалисти от криминалното разузнаване, хора с опит в преговорите с похитители, и търпеливо и спокойно разговаряха с шегаджиите в очакване на истинското обаждане. Някои от шегаджиите вече бяха заловени и щяха да си получат заслуженото.
Найджъл Крамър се приближи до прозореца и погледна надолу. Виктория Стрийт гъмжеше от репортери. Всеки път, когато трябваше да се отправи към Уайтхол, се налагаше да минава през тълпата свит в колата си, с плътно затворени прозорци. Въпреки това те продължаваха да крещят около колата, само и само да научат нещо. Хората от службата на Столичната полиция за връзки с пресата бяха на предела на силите си.
Той погледна часовника си и въздъхна. Ако похитителите се забавеха още няколко часа, онзи американец, Куин, щеше да поеме нещата в свои ръце. Не бяха зачели мнението му по този въпрос, а това не му харесваше. Беше прочел внимателно досието на Куин, предоставено му от Лу Колинс от ЦРУ, и беше прекарал два часа в задълбочен разговор с изпълнителния директор на застрахователния отдел на Лойд’с, където в продължение на десет години години бяха използвали необикновените, но резултатни методи на Куин. Наученото предизвика у него смесени чувства. Този човек работеше добре, но не използваше обичайните средства. Няма полиция в света, която да харесва особняците, колкото и да са талантливи те. Реши, че няма да отиде до Хийтроу да го посрещне. Ще се види с него по-късно и ще го представи на двамата главни инспектори, които ще стоят неотлъчно до него по време на преговорите, ако изобщо се стигнеше до преговори. Време беше да се връща в Уайтхол и да информира КОБРА, а новостите бяха повече от оскъдни. Не, този случай определено нямаше да приключи бързо.
Конкордът попадна на попътен вятър на височина 20 хиляди метра и пристигна в Лондон в 6 часа вечерта, петнадесет минути по-рано. Куин взе пътната си чанта и се отправи през тунела към залата за пристигащи, следван от Самървил и МакКрей. На няколко метра от входа търпеливо ги очакваха двама мъже с незабележима външност, облечени в сиви костюми. Единият пристъпи напред.
— Мистър Куин? — тихо попита той.
Куин кимна. Човекът не показа картата си, както правеха американците; предположи, че маниерите и поведението ясно говорят, че е представител на официалните власти.