— Очаквахме ви, сър. Бихте ли ме последвали? Колегата ми ще се погрижи за багажа ви.
Без да изчака отговор, той се отправи надолу по тунела, при входа на залата се отклони от потока пътници и сви в една стаичка, на чиято врата имаше само номер. По-едрият мъж, чиято външност и поведение бяха типични за бивш сержант от армията, кимна дружелюбно на Куин и взе пътната му чанта. Влязоха в стаята, където водачът им разлисти набързо паспорта на Куин и тези на „неговите помощници“, извади от джоба си печат, подпечата трите паспорта и каза: „Добре дошли в Лондон, мистър Куин.“
Излязоха през друга врата, слязоха по няколко стъпала и се озоваха пред очакващата ги кола. Но ако Куин си мислеше, че ще тръгнат направо за Лондон, той се лъжеше. Колата зави към VIP залата. Куин влезе и се огледа мрачно наоколо. Беше ги предупредил, че не иска да се вдига шум. Никакъв шум. Очакваха ги хора от американското посолство, от министерството на вътрешните работи, от Скотланд Ярд, от министерството на външните работи, от ЦРУ, от ФБР, а може би и от магазините „Улуърт“ и компанията „Кока-кола“. Посрещането продължи двадесет минути.
Още по-отвратителен беше кортежът към Лондон. Настаниха го в американска лимузина, дълга половин квартал, с флагче отпред. Два мотоциклета разчистваха пътя от вечерното движение по лондонските улици. Зад тях Лу Колинс возеше в колата си и същевременно инструктираше колегата си от ЦРУ Дънкан МакКрей. Два автомобила по-назад Патрик Сеймър правеше същото със Сам Самървил. Англичаните в техните Ровъри, Ягуари и Гранади, бяха най-отзад.
Понесоха се по магистрала М-4 към Лондон, свиха по северното околовръстно и се спуснаха по Финчли Роуд. Веднага след колелото при Лордс колоната зави и влезе в Риджънтс Парк, продължи известно време по Външния пръстен й влезе през един официален вход, покрай двама стражи, които отдадоха чест.
По време на пътуването Куин мълчеше и се взираше в светлините на града, който добре познаваше, може би дори по-добре от други места, докато най-накрая и надутият съветник замълча. Когато колите се отправиха към осветения портал на величествената сграда, Куин проговори. Всъщност той направо се тросна. Наведе се към предната седалка — а тя не беше никак близо — и излая в ухото на шофьора:
— Спри колата!
Шофьорът, американец от морската пехота, беше толкова изненадан, че незабавно изпълни заповедта. Колегата му в задната кола не успя да реагира толкова бързо. Чу се дрънчене на стъкла от задни и предни фарове. По-назад шофьорът от Вътрешното министерство сви в рододендроните, за да избегне сблъскването. Кавалкадата се нагъна като хармоника и спря. Куин излезе от лимузината и се загледа в импозантната сграда. На най-горното стъпало на портала с колони стоеше някакъв човек.
— Къде сме? — попита Куин.
Той прекрасно знаеше. Дипломатът изскочи от задната врата на лимузината. Бяха го предупредили да внимава с Куин, но тогава не им беше повярвал. От задните коли се присъединиха още хора.
— Това е Уинфийлд Хаус, мистър Куин. Посланик Феъруедър очаква да ви поздрави с добре дошъл. Всичко е готово, ще разполагате с апартамент… всичко е уредено.
— Отменете уговорката — каза Куин. Отвори багажника, грабна чантата си и се отправи надолу по алеята.
— Къде отивате, мистър Куин? — жално се провикна дипломатът.
— Връщам се в Испания — извика Куин.
Лу Колинс се изправи пред него. Докато Конкордът още летеше, той бе провел обстоен разговор с Вайнтрауб по кодираната линия.
„Голям особняк е кучият му син — беше казал Вайнтрауб. — Дайте му каквото иска.“
— Разполагаме с един апартамент — тихо каза той. — Частен, съвсем дискретен. Понякога го използваме за началните разпити на бегълци от източния блок. От време на време там отсядат колеги от Ленгли. Вайнтрауб също го използва.
— Адреса — каза Куин.
Колинс му го даде — една тиха уличка в Кенсингтън. Куин поблагодари с кимване и продължи да върви. По външния пръстен мина едно такси. Куин го спря, качи се, даде адреса и изчезна.
Бъркотията на алеята продължи цели петнадесет минути. Накрая Лу Колинс качи МакКрей и Самървил в колата си и ги откара до Кенсингтън.
Куин плати на таксито и огледа жилищния блок. Така или иначе щяха да го подслушват, в апартамента на ЦРУ сигурно имаше инсталирано оборудване и нямаше да губят излишно време с нескопосани извинения и преобзавеждане. Апартаментът се намираше на третия етаж. Позвъни и един набит мъж от низшия персонал на Компанията отвори вратата. Очевидно той поддържаше домакинството.