— Добре, мистър Куин, ще ви помагам с всичко, с което мога. Обещавам ви.
— И последно… — Бяха вече на улицата, където чакаше полицейската кола. — Не ги плашете. Ако се обадят по телефона или се задържат малко повече на линията, да няма фучащи полицейски коли с виещи сирени към телефонната кабина…
— Знаем, мистър Куин. Но така или иначе ще трябва да изпратим цивилни полицаи да проверят телефона, от който се обаждат. Те ще бъдат изключително дискретни, направо невидими. Ако обаче успеем да зърнем номера на колата… или да получим описанието им… тогава ще ни трябват само няколко дни.
— Не трябва да ви забележат — предупреди Куин. — Човекът в телефонната кабина ще бъде под страхотно напрежение. Никой от нас не би желал да прекъснат връзката. Това най-вероятно би означавало, че са зарязали всичко и са офейкали, оставяйки след себе си труп.
Крамър кимна, стиснаха си ръцете и той се качи в колата.
След половин час пристигнаха техниците и въпреки че нито един от тях не беше в задължителните за отдела им униформи, те показаха служебните си карти. Куин ги поздрави дружелюбно, знаейки че са от MI5, службата за сигурност, и те се заеха с работата си. Работеха добре и бързо. Всъщност по-голяма част от работата се извършваше в Кенсингтън.
Един от техниците, който беше свалил капака на телефона във всекидневната, леко повдигна вежди. Куин се направи, че не забелязва. Опитвайки се да постави микрофон, той беше видял, че там вече има един. Но заповедите са си заповеди — той намести устройство си до американското и по този начин осъществи на практика още една, макар и миниатюрна, англо-американска връзка. До 9.30 вечерта Куин разполагаше със своя собствена свръхсекретна (за обществеността) телефонна линия, на която щеше да прехвърли разговора с истинския похитител, ако той изобщо се обадеше. Втората линия беше постоянно свързана с централата на посолството и щеше да се използва за „вероятните извършители“. Третата беше оставена свободна.
В подземния етаж на посолството, на Гровнър Скуеър, кипеше по-оживена дейност. Десетте линии бяха инсталирани и за всяка беше осигурен оператор. Десет момичета, някои американки, други англичанки, седяха в очакване.
Третата фаза на операцията се провеждаше в телефонната централа на Кенсингтън, където полицията оборудва помещение за следене на всички входящи телефонни обаждания, които щяха да бъдат прехвърляни по специалната линия на Куин. В Кенсингтън се намираше една от най-новите електронни телефонни централи и проследяването щеше да става много бързо и лесно — за не повече от осем до десет секунди. След като излезеха от тази централа, телефонните обаждания по линията на Куин щяха да се подслушват на още две места. Едното в комуникационния център на MI5 на Корк Стрийт, Мейфеър, а другото — в подземието на американското посолство. След като похитителите установяха контакт, тази телефонна централа щеше да се превърне в подслушвателен пост.
Американският техник, изпратен от Лу Колинс, пристигна тридесет секунди след като английските му колеги бяха напуснали апартамента, за да свали всички новоинсталирани подслушвателни устройства и да настрои своите. По този начин, когато Куин не говореше по телефона, щяха да го чуват само неговите сънародници — американците. „Добра работа“ — отбеляза Сеймър пред колегата си от MI5 една седмица по-късно, когато се срещнаха на чашка в Брукс Клъб.
Точно в 10 часа вечерта телевизионният говорител на Индипендънт Телевижън Нетуърк беше вперил поглед в камерата, докато отзвучаваха последните удари на Биг Бен. След това прочете обръщението към похитителите. Телефонните номера за връзка останаха изписани на екрана, докато даваха последна информация за изчезналия Саймън Кормак. В информационното комюнике не се казваше почти нищо ново, но все пак то трябваше да бъде прочетено.
В една тиха къща на шестдесет километра от Лондон четирима смълчани мъже напрегнато следяха предаването. Водачът бързо превеждаше на френски за двама от тях. Всъщност единият беше белгиец, а другият — корсиканец. Четвъртият нямаше нужда от преводач. Разбираше чудесно, тъй като езикът, който говореха в родната му Южна Африка беше африкаанс — разновидност на английския.
Двамата европейци не знаеха нито дума английски и водачът им беше забранил да излизат от къщата, докато не приключи цялата история. Единствено той излизаше и се връщаше, винаги през вътрешната врата на гаража, винаги с Волвото, което вече имаше нови гуми и номера, този път истинските. Никога не тръгваше без перуката, брадата, мустаците и тъмните очила. По време на отсъствията му останалите имаха строги инструкции да не се показват дори на прозорците и в никакъв случай да не отварят вратата.